Велино

Велино е тихо българско село в община и област Шумен, разположено сред равнините на Лудогорието само на петнайсетина минути от областния център Шумен, който осигурява всички градски удобства. Землището му е богато на извори и тихи селски чешми, а през него минава малка река, която захранва местния микроязовир. До самото село се стига по четвъртокласен републикански път, а сред най-близките населени места са Живково, Иглика, Правенци, Царев брод и съседният Каспичан на главния път.

Населението наброява около 303 души по данни на ГРАО към 2015 година, което нарежда Велино сред тихите и спокойни селца без шумна инфраструктура, идеална отправна точка за бавно опознаване на околността.

Изворите дават на селото особен характер. Защото водата избива на много места и поддържа зеленина дори през по-сухите летни месеци. Самата рекичка, която пресича землището и се влива в микроязовира, оформя естествена ос за спокойна разходка покрай водата, удобна и за пешеходство, и за колоездене. Една къща за гости с единайсет места поема посетителите, близкият язовир примамва любителите на спортния риболов, а истинската притегателна сила на Велино идва не от самото него, а от богатото на история землище, което го заобикаля отвсякъде.

Червената скала и тракийското светилище от неолита

На около три километра и половина от Велино се издига скалното образувание, известно като Червената скала. Името му най-вероятно идва от кафяво-червеникавия оттенък на самия камък, който изпъква ясно сред околния равнинен пейзаж.

Мястото обаче е много повече от природна гледка. Защото в подножието на скалата археолозите откриват кости от домашен рогат добитък, глинени съдове, монети и други находки. Всички те се свързват с древно тракийско светилище, действало на това място през дълги векове. Част от откритията се отнасят чак към неолита, около седмото хилядолетие преди Христа, което нарежда мястото сред най-ранните следи от човешко присъствие в целия този край на Лудогорието. Землището е истински отворен учебник по праистория, а историята не свършва при самата скала, понеже и в центъра на днешното село са регистрирани следи от тракийско селище.

Съвсем наблизо се издигат и две могили, така че всеки километър наоколо добавя нов исторически пласт. Достъпът до обекта е лесен. А самият преход е кратък и подходящ дори за напълно неподготвени посетители. Препоръчват се все пак удобни обувки, понеже последните метри до подножието минават по неравен терен. Находищната зона отдавна е защитена, а по-ценните предмети са изнесени за проучване в музейни сбирки. Затова мнозина посетители съчетават Червената скала с обиколка на близките археологически обекти в рамките на един ден.

Откритата равнина наоколо позволява дълги гледки. А тишината подчертава усещането за древно, обитавано отдавна място. Именно това съчетание от природа и археология прави разходката подходяща и за семейства с деца. Музейна експозиция под открито небе тук няма. Онова, което остава тук, е усещането за дълбоко напластена древност и характерният червеникав камък, който продължава да пази паметта на светилището.

Кратката отбивка към скалата се вписва добре и в по-дълъг маршрут из околните тракийски обекти. Така природната гледка и дълбоката праистория се преживяват заедно, в едно спокойно и достъпно спиране.

Девташларите: полето с менхири край Плиска

В равнината между Велино и Плиска стои едно от най-загадъчните мегалитни находища в България, което местните наричат Девташлари. Името идва от турски. И в буквален превод звучи като зли или демонични камъни, което подсказва какъв смут и суеверна почит са будели тези каменни редици през вековете. По-крупните запазени обекти съдържат над сто и петдесет менхира, част от които и до днес стоят изправени в успоредни редици сред откритата лудогорска степ. Дали пред нас е светилище, граничен знак или паметник от ранната българска държава, десетилетия наред остава неизяснено, но гледката на десетки вертикални камъни е напълно нетипична за страната.

Полето се посещава най-удобно заедно с историческия резерват в Плиска, само на няколко минути в съседство. Най-силната светлина за снимки идва рано сутрин или късно следобед, когато удължените сенки подчертават камъните.

Кабиюк: най-старото държавно стопанство в България

На около седем километра от Велино се намира Кабиюк, най-голямото и едно от най-старите държавни стопанства в страната. Данните сочат стопанска дейност още от седми век. Малцина места в България могат да се похвалят с толкова дълга и непрекъсната стопанска история. Към средата на деветнайсети век тук започват да отглеждат арабски коне по тогавашните най-съвременни методи.

По-късно стопанството се насочва към висококачествени расови животни и подбрани семена за посев. Така от обикновена земеделска дейност то постепенно се превръща в истински разсадник на елитен генетичен материал за цялата страна, а и днес се свързва преди всичко с конете.

За посетителя на Велино стопанството е логично продължение на маршрута след археологическите обекти. То добавя жив и действащ слой към иначе предимно историческата програма на района. Тъкмо тази приемственост, а не само руините, се долавя и в други селища от Шуменско, сред които Конаре и Кралево в същия район.

Плиска и Голямата базилика на половин час път

Най-тежката историческа карта в околностите е националният историко-археологически резерват Плиска, само на около половин час път с кола. Тук са останките от първата столица на българската държава. А сред всички обекти най-силно впечатление прави Голямата базилика, изградена през осемстотин седемдесет и пета година. Този внушителен религиозно-дворцов комплекс обединява под един ансамбъл манастир, архиепископски дворец и самата базилика. Дълго време базиликата остава сред най-големите християнски храмове в тогавашна Европа и впечатлява с размерите си.

Разходката из основите му дава осезаема представа за мащаба на ранносредновековната българска държавност, а се предполага, че територията на днешното Велино попада в пределите на България още от самото начало. Заради близостта до столицата тук вероятно е имало наблюдателен пост, а днес маршрутът лесно продължава към Велики Преслав и другите столични центрове на ранното Средновековие.

По следите на римския път Марцианопол, Абритус

Освен с траки и българи землището на Велино се гордее и със солиден римски пласт. Той показва, че районът никога не е бил затънтена периферия, а част от голяма имперска мрежа. През двайсетте години на миналия век тук е открита каменна плоча с латински надпис от времето на император Марк Аврелий.

Находката потвърждава реално имперско присъствие в района още през втори век, което малцина очакват от толкова тихо кътче на Лудогорието.

По трасето на днешната железопътна линия навремето е минавал римският път Марцианопол, Абритус, Сексагинта Приста. Тази артерия свързвала важни центрове на провинция Долна Мизия и захранвала цялата гранична зона.

Точно тази пътна ос обяснява защо мястото е било обитавано и контролирано последователно от траки, римляни и българи. Районът лежи на стара комуникационна връзка между река Дунав и вътрешността на полуострова. Затова обикновеното пътуване с влак днес незабелязано следва трасето на една антична пътна артерия, използвана в продължение на цели векове. Археологическата плътност около Велино се вписва в по-широката картина на Североизточна България, където римски и късноантични обекти се нижат от Разград до Търговище в целия регион.

За любопитния пътник едно посещение тук лесно прераства в цял маршрут през няколко епохи наведнъж, защото тракийско, римско и българско наследство се наслагват в едно землище. Именно това напластяване прави спирката край Велино по-интересна от мнозина по-известни, но по-плоски дестинации.

От Имрихор до общински център: историята на селото

В края на четиринайсети век селото попада под османска власт заедно с Втората българска държава. Тогава то започва да носи името Имрихор, под което е документирано за пръв път в османски регистър от 1573 година.

През почти целия османски период населението остава предимно българско, което е истинска рядкост за Лудогорието. През 1854 година, по време на Кримската война, в Имрихор се заселват над четирийсет татари от разбунтувалите се земи. Те оформят отделна татарска махала. След Освобождението Имрихор влиза в новосъздаденото Княжество България и се превръща в общински център. Към 1900 година тук вече живеят малко над деветстотин души, от които седемстотин осемдесет и пет българи.

Тази пъстра картина издава колко подвижно е било населението по тези гранични земи. След края на Първата световна война турското население постепенно се изселва от селото. Днес населението е изцяло българско.

Дългата смяна на имена и жители е оставила своя тих отпечатък върху характера на мястото. Именно тази наслоена биография превръща Велино в спокойно, но неочаквано съдържателно спиране край пътя за Шумен.