Бяла Черква

Бяла Черква е малко градче в община Павликени, област Велико Търново, което брои около две хиляди и шестстотин жители и отстъпва по големина единствено на самия Павликени. Селището лежи на десния бряг на река Росица. Реката тук тече тихо и плитко. От общинския център градчето делят само няколко километра, а с останалия свят го свързва третокласният републикански път 405, който минава край последните къщи и се губи после в равното поле.

Старото име на градчето е Горни Турчета.

През 1876 година то се нарежда сред огнищата на Априлското въстание, водено от учителя и революционер Бачо Киро, чието име и днес се повтаря по тукашните улици. Толкова историческа тежест върху толкова тихо място превръща градчето в любопитна спирка за всеки, който обикаля поречието на Росица край старопрестолния Велико Търново. Днес тук ви посрещат три музея, възрожденска църква с антични мраморни колони и спокойна река за неделна разходка.

Мащабът остава камерен, но плътността на паметта е голяма.

Бачо Киро и комитетът от 1872 година

През 1872 година в тогавашното село се учредява таен революционен комитет, начело на който застава местният учител Бачо Киро Петров. Комитетът влиза в мрежата на Българския революционен централен комитет, подготвя населението за въоръжена борба срещу османската власт и тихо събира сред съседните села хора, оръжие и скромни средства за близкото сражение. Бачо Киро е даскал по призвание и просветител по дело, а редом с буквара носи сред хората и идеята за свобода. Тъкмо затова, когато през април 1876 година пламва Априлското въстание, Бяла Черква се оказва едно от най-действените му огнища в Търновския революционен окръг.

От градчето потегля четата на Бачо Киро. Тя поема нагоре към Балкана още в първите въстанически дни и се присъединява към силите, събрали се край Дряновския манастир заедно с четата на поп Харитон. Девет дълги дни манастирът е обсаден от многократно превъзхождащ противник, а шепата защитници отбиват атака след атака.

Гладът и липсата на боеприпаси постепенно изтощават обсадените, но те не свеждат оръжие пред настойчивите заповеди за предаване. Накрая укреплението пада. Споменът за тази отчаяна отбрана остава и до днес свързан пряко с името на белочерковския учител и неговата чета. След разгрома Бачо Киро е заловен и изправен пред съд във Велико Търново.

Осъден на смърт, той е обесен на 28 май 1876 година, посрещайки края достойно. Малцина селища от този мащаб са дали толкова видно име на националноосвободителната ни борба и на нейната памет. Затова градчето и до днес пази паметта за неговата саможертва като жива част от собствената си идентичност.

Името на учителя се чете по улиците и в експозициите на местните музеи. Съдбата му обвързва Бяла Черква пряко с близкото Дряново и неговия прочут манастир. За пътника, който обхожда възрожденските селища на областта, тази нишка е добра причина да включи и градчето в маршрута си. Двете места се четат най-добре именно едно през друго, като части от един и същ възрожденски разказ за учители, чети и вяра.

Райко Даскалов и неговата къща музей

Бяла Черква е родно място и на Райко Даскалов, една от водещите фигури на Българския земеделски народен съюз. Той е министър в правителството на Александър Стамболийски и оставя ярка следа в бурната следвоенна политика, преди животът му да приключи рано и трагично в изгнание.

В историята влиза преди всичко като главнокомандващ на Войнишкото въстание от 1918 година, обявено в Радомир.

Тогава измъчените от Първата световна война войници се обръщат срещу властта, повела ги към пълно поражение. Така само за две поколения едно малко селище ражда и възрожденски революционер, и водач на бунт от съвсем ново време. Родният дом на Даскалов е двуетажна възрожденска сграда, която през 1970 година получава статут на паметник на културата.

Оттогава къщата работи като музей и подрежда лични вещи, документи и снимки около житейския му път. Отделен дял проследява Войнишкото въстание и минава за една от главните притегателни точки в града. Самата постройка е пример за местната възрожденска архитектура с бели зидове и дървени чардаци. Дворът и подреденият интериор връщат осезаемо усещането за бита на един заможен български род от края на деветнадесети век.

Посещението дава живо лице на едно от имената, които учебниците споменават само с ред-два, но рядко показват отблизо.

Църквата с колоните от Никополис ад Иструм

През 1832 година жителите издигат първия си храм, посветен на свети Димитър. Само три десетилетия по-късно, през 1866 година, на негово място майсторите изправят нова и по-голяма църква. При строежа те вграждат мраморни колони, пренесени от руините на античния римски град Никополис ад Иструм.

Този град е основан от император Траян в началото на втори век, в чест на победата над даките. Никополис ад Иструм е сред най-добре проучените антични селища в Северна България и се намира край днешното село Никюп, на двайсетина километра източно оттук. Така в стените на една възрожденска църква оживява къс римска архитектура отпреди близо две хилядолетия. Подобна практика не е случайна за района.

Поколения местни майстори са гледали на античните развалини като на готова каменоломна и са пренасяли оттам скъпоценния обработен мрамор, твърде хубав, за да остане под тревата. Храмът е действащ и до днес, а стройните му колони заслужават отделен, бавен поглед нагоре към полумрака на свода.

Три музея на едно градче

За скромния си мащаб Бяла Черква е изненадващо богата на музейни сбирки и подредени експозиции.

Освен къщата музей на Райко Даскалов, тук работят още два музея, които заедно покриват и историята, и бита на района. Историческият музей отваря врати през 1976 година, в чест на стогодишнината от Априлското въстание. На първия му етаж са подредени книги, оръжия, документи, възрожденски носии и накити от целия околен край.

Вторият етаж е отреден за художествени произведения и сменящи се тематични изложби. Входът е символичен.

Сбирката пази културното и историческо наследство на цялото горно поречие на Росица.

Етнографският музей пък е открит през 2004 година, отново около годишнина от въстанието. Той се помещава в реставрираната сграда на бившето градско читалище, в самото сърце на градчето, само на крачка от главния площад.

Експозицията събира над две хиляди предмета от ежедневието на местните хора, от стопански сечива до тъкани и съдове.

От тракийско селище до признат град

Земите около Бяла Черква са обитавани от дълбока древност.

Първи тук се заселват тракийски племена, а след завладяването на областта от Римската империя идват и римляни. През Античността и ранното Средновековие оттук минава главният римски път Никополис ад Иструм.

Той свързва дунавските крепости с вътрешността на провинция Долна Мизия и оживява целия околен район.

По времето на Първата българска държава на десния бряг на Росица възниква ново българско селище. Към четиринадесети век то израства до размерите на средновековен град с оживен живот.

Османското нашествие обаче прекъсва рязко този възход и сравнява тукашното укрепление със земята. В османските регистри селището се споменава едва към средата на петнадесети век, тогава с шейсетина до седемдесет жители. През Възраждането градчето се изправя отново и застава сред огнищата на българското национално движение.

След Освобождението от 1878 година то влиза в новосъздаденото Княжество България, а през 1976 година, по случай стогодишнината от въстанието, е официално признато за град.

Река Росица и разходките около града

Река Росица минава покрай Бяла Черква и оформя естествения зелен пояс на градчето.

Тя извира от Стара планина, тече през Севлиевското поле и язовир Александър Стамболийски, преди да стигне поречието край Павликени. Оттам водите ѝ се вливат в Янтра, а името на реката отдавна се е сраснало с историята на селището. В старите документи то е описвано именно като поселение на десния ѝ бряг, сгушено край водата и заслонено от близките възвишения.

Около нея има спокойни места за риболов, излет и пикник, а равният терен държи разходките леки за цели семейства.

Сезонът от късна пролет до ранна есен е най-приятен за пешеходните обиколки покрай реката. Оттук е лесно да продължите към Велико Търново и Горна Оряховица, а на изток към възрожденска Елена или тихата Вонеща вода.

В рамките на самата община наблизо е и село Горна Липница, а малко по на север лъкатуши поречието край Златарица; разстоянията са малки и селищата следват едно след друго по второстепенните пътища.