Дъбовец

Дъбовец е малко планинско село в община Любимец, област Хасково, сгушено в източните части на българските Родопи на няколко километра от язовир Ивайловград. По данни на ГРАО към 2015 година в него живеят 57 души, а през самото селище минава третокласният републикански път III-597. Тих, граничен край близо до Гърция, за хора, които търсят планина без тълпи, риболов край голяма вода и наблизо разпръснати тракийски следи.

Селото е обградено от хълмове от всички страни, което му придава затворен, котловинен характер. Най-близките населени места са Вълче поле, Малки Воден, Бориславци и Камилски дол, а областният център Хасково остава главната отправна точка за района.

За мнозина пътуващи именно тази отдалеченост е и най-голямото предимство на мястото. Тук няма натоварен курортен живот, няма редици от хотели, а вечер тишината е почти осезаема. Дъбовец е подходящ за хора, които искат да се откъснат за няколко дни от градския ритъм и да преоткрият бавния темп на родопското ежедневие.

Пътят III-597 и язовир Ивайловград под селото

Достъпът до Дъбовец минава изцяло по третокласния път III-597, който се вие между ниските родопски ридове и свързва селото с по-големите центрове на юг. На няколко километра югозападно лежи язовир Ивайловград, изграден през 1964 година по течението на река Арда. Водоемът има брегова ивица от около 64 километра и днес остава най-видимият белег в иначе пустеещия пейзаж край селото.

Язовирът отдавна не е само напоително съоръжение. Водите му се ползват за риболов, водни спортове и отдих, а на тях периодично се провежда Републиканската регата по кану-каяк. За жителите и гостите на Дъбовец това означава достъп до голяма вода на минути от прага, без да се измине дългият път до морето или до по-известните язовири.

Близостта до Арда поставя селото в широкия пояс на нискоридовите източни Родопи, които се спускат към долината на реката. Релефът тук е по-мек, отколкото в централните части на планината, с обли била, дъбови и габърови гори и слънчеви склонове, които задържат топлина до късна есен. Оттук започват и горските пътеки към съседните възвишения, повечето от които минават покрай стари кошари и изоставени ниви. Самата вода е отправна точка за повечето еднодневни излети в района.

Шофирането до селото изисква малко търпение, защото пътната настилка на места е тясна и износена, а отсечките през горите са лъкатушни. В замяна на това гледките към язовирната чаша и околните ридове напълно си заслужават. Препоръчително е резервоарът да се напълни предварително, тъй като бензиностанции в непосредствена близост липсват.

Тракийската гробница Шейновец и Глухите камъни

На около 6 километра от Дъбовец, върху едноименния връх, се намира тракийската гробница Шейновец, до която води добре маркирана екопътека. Гробницата е изградена в правоъгълен план, с погребална камера и обособена централна кръгла зала, а при откриването си е била запушена с едри каменни плочи. Това е сравнително рядък тип съоръжение за източнородопския район и добра цел за половин ден ходене.

Малко по-настрана се намира друг забележителен паметник от тракийската епоха: Глухите камъни. Това е скален култово-погребален комплекс, в който върху един монолитен скален блок са издълбани над 200 трапецовидни ниши. В скалата са изсечени още две гробници и каменно стълбище, което извежда към тракийско селище с прилежащо водохранилище.

Според местното предание тук е бил полаган прахът на богати и знатни траки, обитавали земите по горното течение на Арда. Предназначението на трапецовидните ниши и до днес остава спорно сред изследователите, които ги свързват ту с погребални дарове, ту с култови жертвоприношения. Дали легендата е вярна или не, нишите остават едно от най-загадъчните места в южната половина на страната.

Двете места се обхождат удобно в рамките на един ден, особено ако се тръгне рано сутрин. Препоръчват се здрави обувки и достатъчно вода, защото сянка по пътеките почти няма през горещите месеци. Археологическата плътност на този край е изненадваща за толкова отдалечено и слабо населено място.

Граничните пунктове към Гърция и Турция

Граничното положение прави Дъбовец удобна база за еднодневни излизания зад граница. На около 30 километра са разположени ГКПП Капитан Петко войвода и ГКПП Ивайловград с път към Гърция, а на запад, на едва 10 километра, е ГКПП Капитан Андреево, най-натовареният сухопътен пункт на страната, който води към Турция. От малко село като това комбинацията от три гранични прехода в близост е необичайна и е една от практичните причини районът да привлича пътуващи. Тук планинската тишина и оживеният граничен трафик съществуват едно до друго.

Тази близост отваря възможности за кратки еднодневни обиколки отвъд границата. От Дъбовец лесно се планира излет до съседните гръцки градчета по течението на Еврос или пазарен ден в посока турския Одрин, чиято история и кухня привличат много български посетители. Препоръчва се документите да се проверят предварително, а времето за престой при по-натоварения пункт Капитан Андреево да се предвиди с известен запас.

Леглова база и риболовен отдих

Настаняването е скромно. Селото разполага с една вила с 10 легла, разположена в покрайнините, в полите на родопските склонове. От терасата ѝ се открива широка панорама към околните хълмове, а тишината наоколо е почти пълна. Това е място за бавен престой, а не за оживена курортна ваканция.

Основната причина хората да отсядат тук е съчетанието от спокойствие и достъп до водата. Близостта на язовир Ивайловград прави риболова и излетите край брега естественото занимание за гостите, а пролетта и ранната есен са най-приятните сезони заради меките температури и ниската влажност. За по-активните дни остават пешеходните маршрути към Шейновец и съседните села, които често минават през стари каменни мостове и пресъхнали дерета. Тъй като магазини и заведения в самото село почти липсват, разумно е храна и вода да се вземат предварително от по-големите центрове.

За по-широк избор на забележителности повечето пътуващи комбинират Дъбовец с близкия Ивайловград и неговите антични паметници, а по поречието на Арда лесно се стига и до Маджарово и винарския край около Кърджали. Любителите на тихи родопски села често свързват маршрута и със съседната Дъбовица.

Природа, климат и подходящ сезон

Климатът около Дъбовец носи ясни средиземноморски черти, които го отличават от по-високите и студени части на Родопите. Зимите са меки и кратки, снежната покривка рядко се задържа дълго, а лятото е горещо и сухо. Тази особеност прави пролетта и есента най-удобните периоди за посещение, когато склоновете са раззеленени или обагрени в топли тонове.

През април и май хълмовете се покриват с диви цветя, а въздухът е напоен с аромата на цъфтящи храсти и треви. Есента носи спокойни, ясни дни, идеални за дълги разходки край язовира и за наблюдение на птици, които използват долината на Арда като прелетен коридор. Любителите на природата ще открият тук дъбови и габърови гори, костенурки по сухите поляни и хищни птици, кръжащи над ридовете.

Лятото също има своя чар, особено за тези, които търсят прохлада край водата и тихи вечери под открито небе. Заради сухия континентален въздух дори в най-горещите дни нощите остават поносими. Който планира поход, е добре да тръгва рано и да носи достатъчно течности, защото обедната жега в откритите участъци може да бъде изтощителна.

От Хамзач до Дъбовец: смяната на имена и хора

Селището най-вероятно възниква през османския период, като преобладаващото му население е било мюсюлманско, а основният поминък е бил животновъдство и скотовъдство. Тогавашното му име е било Хамзач, за което се предполага, че идва от стар турски чифлик на същото място. Дребното планинско стопанство е оформяло живота тук векове наред.

След Освобождението селото остава в пределите на Османската империя и едва след Балканските войни (1912 и 1913) Хамзач става част от българската държава. През 20-те години на ХХ век етническият състав се променя коренно: в селото се заселват български бежанци от Беломорска Тракия и дори от Мала Азия, докато част от турските жители поемат в обратна посока.

През 1934 година селото получава днешното си име Дъбовец в хода на голямата вълна от преименувания, която тогава засяга стотици селища с турски имена в южна България. Така една малка планинска махала преживява няколко исторически епохи, без да загуби затворения си, селски облик. Намаляването на населението през втората половина на ХХ век следва общата за родопските села тенденция към обезлюдяване, при която младите се изтеглят към градовете, а в селата остават предимно възрастни стопани. Тази история се повтаря в десетки погранични села из област Хасково.