Костенковци

Има места, дето часовникът сякаш е спрял преди столетие. Костенковци е тъкмо такова.

Малко българско село в централната част на страната, скътано в китна планинска долина в предпланинските части на Средна Стара планина, то връща пътника право в духа на Възраждането. По данни на ГРАО към 2015 година в него живеят едва четирийсет и един души. Малцина са, ала пазят нещо рядко. Уникалната архитектура на селото, старите къщи и тишината между тях създават усещане, че си отстъпил поне сто години назад във времето, нейде из приказка за дядо и баба.

Който свърне от главния път и поеме по тесния коловоз нагоре, скоро усеща как шумът на света остава зад гърба му и планината го поема в тихата си прегръдка.

Долината под Стара планина

Административно Костенковци е част от Община и Област Габрово, в самото сърце на българската планинска шир.

Географски се е настанило върху малък склон на надморска височина петстотин и осемнайсет метра, гледащ на юг към веригата на Стара планина.

До селото се стига по четвъртокласен републикански път, а само на няколко километра югоизточно минава първокласният път с номер пет, част от международната пътна мрежа. Място, по-тихо от това, мъчно се намира из целия Балкан.

Околността е наръсена с китни балкански селца, чиито имена сами по себе си звучат като стара народна песен.

Най-близките населени места са Иглика, Карали, Колишовци, Скалско, Велковци, Лесичарка, Стойчовци и Цинга. Тоя кът от България е особено благ за окото, защото събира на едно място природа, забележителности и китни махали, из които е удоволствие да се скита без бързане и без цел.

Оттук всяка посока води към някоя пещера, водопад или стар манастир, скрит в гънките на планината.

Възрожденски къщи за гости

Костенковци е малко, ала гостоприемно. Селото разполага с три къщи за гости, най-голямата от които може да приеме двайсет души под покрива си. Всяка от тях е изградена в класическа възрожденска архитектура, а интериорът пази традиционния български бит, съчетан умело с всички съвременни удобства. Старо отвън, уютно отвътре.

Тоя район е особено любопитен за пътника, който търси друго. Не глъчка и тълпи, а спокойствие и простор. Костенковци предлага красива природа, интересни забележителности и тая неуловима китна прелест на българското село, останала недокосната от бързането.

Ако възрожденският чар е твоя слабост и се предпочита почивка не на пренаселен черноморски бряг, а сред тишина и зеленина, това село е едно от най-добрите места за целта. Тук се диша другояче.

Пещери, венци и водопади наблизо

В околностите на Костенковци, на около два километра от селото, се таи пещерата Андъка. Дължината ѝ е приблизително пет хиляди метра, ала освен с дължината си тя не е особено щедра, защото е доста бедна на образувания.

Истинското богатство тук е другаде. На същото разстояние от селото, близо до Дряновския манастир, минава прочутата Дряновска екопътека, която е истинско съкровище за любителя на природата. Тя е изключително богата на скални образувания, венци, пещери, пластови стъпала, въртопи и водопади, наредени едно след друго като по чудо. Малцина пътеки в страната събират толкова красота на толкова кратко разстояние.

Тая пътека отвежда и до едно от най-хубавите си места, Дряновският водопад. Разположен е по поречието на река Андъка, в близост до пещерата Бачо Киро, и е висок около пет метра. Най-пълноводен и красив е напролет, когато снеговете се топят и водата се хвърля надолу с пълна сила.

Ромонът ѝ се чува отдалеч. Наблизо чакат и други прочути имена. На няколко километра от Костенковци се намират пещерата Бачо Киро, Дряновският манастир и пътеката Виа Ферата, тъй че за един ден едва ли ще се успее да се обходи всичко. От селото пътеките се разклоняват към манастира, към пещерите и към речните долове, всяка от тях обрасла с папрат и сенчести букаци.

Камъкът тук е надупчен от пещери, реката е изваяла въртопи и пластови стъпала, а гората пази прохлада и в най-горещия летен пладнен час. Затова и старите хора казват, че Дряновско не се разглежда набързо, а се изживява педя по педя.

Кога да се поеме насам

Всеки сезон облича долината в различна дреха. Напролет снеговете се топят и водопадите гърмят с пълна сила, а горите се обличат в млада зеленина и цъфнала папрат. Тогава е и най-хубавото време за екопътеката, когато въздухът е свеж и напоен с дъх на влажна пръст. Птиците се завръщат от юг и долът закипява от глас.

Лятото носи прохлада под сенчестите букаци дори когато полето отдолу се пече на припек. Наесен пък Балканът пламва в мед и ръжда, а гъбарите тръгват из влажните долове. Зимата е тиха и снежна, а селото потъва в бяло безмълвие, което си има свой особен чар за търсещия усамотение. Няма лош сезон за Костенковци, има само различни настроения на едно и също място.

Крепостта Стринава и старият друм

Все пак земята пази някои белези от дълбока древност. В околностите на селото са открити останки от римски път, както и от тракийската крепост Стринава, които до известна степен свидетелстват за живот по тия места още в Античността.

Старият друм е минавал през тия долове неслучайно, защото е свързвал балканските проходи с полето на север.

Крепостта Стринава пък е бдяла над пътника от своя връх, зорка стража на прохода. За съжаление други данни почти отсъстват и много от миналото остава загатнато, но недоказано.

Предполага се, че през османския период жителите му са се препитавали основно с животновъдство и земеделие, както е било из целия Балкан.

Колибарският бит е траял дълго, а родовете са се множели по баирите и са давали име на съседните махали. Тъй са се родили околните селца със звучните си имена, всяко кръстено на някой стар род.

Тази колибарска мрежа от махали и до днес личи по картата на Габровско, макар мнозина от старите огнища вече да са опустели.

Летописецът на родния край

Историята на Костенковци има свой предан пазител. Обретен Генев, роден в самото село, написва цяла книга, посветена на миналото му, в която помества всички легенди, хипотези и предания за родния си край, които е успял да събере приживе.

Такива родолюбци са рядкост и тъкмо на тях дължим паметта за най-малките български селища. Според него селото има богата история, която се проследява чак до древността.

Тук обаче краеведът трябва да е предпазлив, защото историческите факти са доста по-бедни от онова, което книгата представя, и легендата се преплита с истината.

И все пак такъв труд е безценен, защото спасява от забравата гласовете на едно малко село.

Без него мнозина предания щяха да се стопят заедно с последните му стари жители, а след Освобождението през хиляда осемстотин седемдесет и осма година Костенковци тихо продължава пътя си в пределите на България.

Балканска трапеза и гостоприемство

Гостоприемството по тия баири минава, както е редно, през трапезата.

Домакините в къщите за гости посрещат пътника с домашна ракия, топъл хляб и бяло сирене, а по празник дворът замирисва на печено и на сач. Тук яденето не е бърза хапка, а обреден и неспешен ритуал.

Планинската кухня е сезонна и без превземки.

Наесен на масата идват диви гъби, туршии и сладка от горски плодове, а зиме димят гъсти чорби и задушени гозби от глинената тенджера. Медът е местен, млякото гъсто, зеленчуците откъснати същата сутрин от градината зад къщата. Всичко има вкуса на земята, от която е дошло, и на ръцете, които са го сготвили с обич.

Който веднъж вечеря така под старата дъсчена стряха, дълго помни и гозбата, и разговора край нея.

Тишината, която остава

Костенковци не се натрапва.

То не блести с гръмки имена и многохилядни тълпи, ала точно в това е чарът му. Малко село, четирийсет души, тишина и възрожденски къщи, в които миналото още диша. Който дойде тук, идва да чуе как мълчи Балканът, да помирише старо дърво и да види как е изглеждало българското село, преди да го докосне бързането на новото време.

Наоколо го чакат пещери и водопади, манастир и екопътеки, стари предания и римски диреци в пръстта.

А вечер, когато слънцето слезе зад билото на Стара планина и баирите потъмнеят, селото потъва в покой, какъвто из града не се намира за никакви пари. Чуват се само щурците и някой далечен кучешки лай от съседна махала.

Тъкмо затова Костенковци остава в сърцето на всеки, който е спал поне веднъж под старите му дъсчени стрехи.