Ивайловград

Ивайловград е български град в най-южната част на страната, разположен в покрайнините на Източните Родопи край средното течение на река Арда. Населението му е 3635 души според данните на ГРАО за 2015 година, а старото му име е Ортакьой. Градът е административен център на едноименната община в Област Хасково и е известен със своето вино и обширни лозови насаждения. Това е единственото място в България, от което може да поемете право на север и да стигнете до Гърция, без да завивате.

Тук се срещат антична история, гранична екзотика и спокойствие, каквото рядко се намира другаде. Заради тази комбинация мнозина определят Ивайловград като една от най-подценените дестинации в Родопите.

Къде се намира Ивайловград

Градът лежи в крайния югоизточен ъгъл на страната, там където планината слиза към долината на Арда. Реката тук приема два от притоците си, Луда река и Бяла река, които оформят меки долини около града. Близостта до държавната граница придава на мястото особен дух, в който се преплитат български, тракийски и средиземноморски следи.

До града се стига по второкласния републикански път 56. Той тръгва от Момчилград и достига до ГКПП Ивайловград и Кипринос, който свързва България с Гърция. Пътят минава през живописни родопски проходи, така че самото пътуване си заслужава. Най-близките населени места са Славеево, Свирачи, Драбишна, Хухла и Покрован, разпръснати сред хълмовете наоколо. От Кърджали и Хасково се пристига за около час и половина, а оттам нататък пейзажът става все по-див. Любителите на родопските маршрути често комбинират посещението с отбивка към Джебел или Кирково, преди да навлязат в най-южния край.

Къде да отседнете и какво да правите

За толкова отдалечен град мрежата от туристически услуги тук е учудващо развита. Близостта до границата го прави предпочитан както за гърците, които искат да опознаят България, така и за нашите сънародници, които посещават южната ни съседка, без да им се налага да преспиват там. В града ще откриете близо десет хотела, половината от които семейни, както и четири къщи за гости.

Планината е на крачка, затова градът привлича планинари и любители на пешеходния туризъм. В същото време морето остава достъпно. Разстоянието до гръцкия Александруполис е по-малко от два часа с автомобил, което позволява на гостите да отседнат в Ивайловград и да карат до плажа за деня.

Виненият туризъм е отделна причина за идване. Топлият климат и каменистите почви тук раждат плътни червени вина, заради които районът все по-често попада в маршрутите на ценителите. Местните изби посрещат гости за дегустации, а сезонът на гроздобера превръща околността в празник.

Вила Армира и другите следи от древността

Истинската гордост на района е архитектурно-културният паметник „Вила Армира”. Намира се на около три километра южно от Ивайловград и представлява разкошен римски комплекс от жилищни сгради, открити при археологически проучвания. Запазени са колони, парапети, мраморни облицовки, мозайки, предмети от бита, накити и керамични съдове. Размерите и пищността подсказват, че вилата е принадлежала на знатно семейство.

Ако се допитате до местните жители, те най-вероятно ще ви насочат първо към Общинския исторически музей. Макар да е сравнително нов и да отваря врати на 30 юни 2009 година, музеят разполага с богата експозиция в три изложби: историята на града и района преди Освобождението, историята след Освобождението от 1878 година и археология. В тях са събрани керамични изделия от античността, части от погребална колесница от тракийско време, монети, икони и оръжия от Руско-турската война, както и географска и историческа карта на България от 1913 година.

Само на три километра югозападно от града се намира Ивайловградският манастир „Свети Свети Константин и Елена”. Познат е още като Лъджанския манастир и е разположен сред Източните Родопи. Учените смятат, че е основан през тринайсети век, макар да липсват точни сведения. Към днешна дата той не е постоянно действащ, но се отваря на големите християнски празници. На 8 септември всяка година тук се извършва тържествена литургия и курбан за здраве.

Околността крие и още любопитни места за откриване. Сред тях изпъкват:

- мостът Армира;, крепостта Лютица;, долменът при село Плевун;, късновъзрожденските гробища при село Планинец.

Тези обекти се нанизват удобно в еднодневни обиколки около града. Долмените край Плевун са сред най-добре запазените мегалитни паметници в България и връщат посетителя хилядолетия назад. Заедно с тях каменните мостове и крепостните руини рисуват картина на земя, населявана без прекъсване от дълбока древност.

От Лютица до тракийските преселници

През Средновековието на мястото на днешния квартал Лъджа се е издигала крепостта Лютица, от която днес личат само руини. Тя се споменава в епархийски списъци от времето на византийския император Лъв VI (886 до 912 година), както и от патриарх Николай Мистик, който говори за митрополитско средище на име Лютица. По-късно, през четиринайсети век, император Йоан VI Кантакузин описва крепостта в мемоарите си и посочва, че войската му я достига през 1342 и 1343 година. Крепостта съществува до 1362 година, когато заедно с града е превзета и разрушена от османските войски.

Османците обаче не заличават напълно селището, а напротив. Преименуват го на Ортакьой и го заселват наново, а името в превод означава „Средно село”. През целия период на чуждото владичество градът остава незначителен. Това личи от документи за стопанското и политическото състояние на Одринския вилает, в който попада Ортакьойската кааза, описана като малка и второстепенна област.

След Освобождението от 1878 година този край остава под османска власт чак до Балканските войни от 1912 до 1913 година, когато е присъединен към Царство България. Тогава населението на самия Ортакьой е изцяло гръцко, докато околностите са обитавани предимно от турци и българи. Краят на Първата световна война от 1914 до 1918 година принуждава гръцкото население да напусне, осъзнавайки, че районът ще остане под българско управление. На негово място се заселват стотици български семейства от Беломорска и Източна Тракия, чиито потомци и до днес съставляват основното население на региона.

Лозята и избите край Арда

Ивайловград е сред най-южните лозарски райони на България и това си личи във всичко наоколо. Топлите есени и каменистите склонове край Арда даряват на гроздето плътност, каквато по-хладните краища трудно постигат. Тук зреят предимно червени сортове, сред които се откроява местната мавруд. Виното от този край е тъмно, наситено и с дъх на сушени плодове.

Малките семейни изби посрещат гости за дегустации почти през цялата година. Стопаните разказват с охота за реколтата и за лозята, а чашата се поднася заедно с местно сирене и орехи.

Гроздоберът наесен е истински празник за селата около града. По това време долината ухае на ферментираща шира, а по дворовете кипи работа от ранни зори. Който попадне тук през септември, си тръгва с усещането, че е докоснал живо лозарско наследство.

Дивата природа на Източните Родопи

Земите около Ивайловград са сред най-топлите в България и природата тук носи средиземноморски дъх. По каменистите хълмове растат вечнозелени храсти, диви смокини и нар, а напролет склоновете грейват в багри. Реките Арда, Луда река и Бяла река прорязват меки долини, обрасли с върби и тополи. Тази пъстрота превръща района в рай за естествоизпитателя.

Небето над Източните Родопи е царство на едрите хищни птици. Тук гнездят египетски и белоглав лешояд, черен щъркел и скален орел, заради които орнитолозите се връщат всяка година по тези скали.

По припечните камъни се препичат костенурки и гущери, рядко срещани в останалата част на страната. В хладните гори по на север живеят сърни и диви свине, а нощем се обажда чухалът. Богатството от видове тук е сред най-голямото в цялата планина.

Реката е и притегателна точка за любителите на риболова. Язовир Ивайловград опира до самия град и предлага тихи заливи, в които се ловят сом, шаран и каракуда.

Какво още да включите в маршрута

Ивайловград се връзва логично с по-голямата картина на Източните Родопи и Тракия. Една по-дълга обиколка спокойно поема и Златоград, и областния център Смолян на запад. На север пък пътят отвежда към тракийското наследство на Стара Загора и Пловдив. А през граничния пункт се отваря цяла Гърция с близкото крайбрежие на Бяло море. Най-добрите месеци за идване са късната пролет и ранната есен, когато температурите са приятни, а гроздоберът добавя свой собствен повод за пътуване.

Който разполага с повече дни, спокойно може да продължи на изток към морето при Александруполис или да се гмурне още по-навътре в родопските села. Планинските проходи наоколо крият манастири, крепости и китни махали, за които не пише в масовите пътеводители. Така Ивайловград се превръща не в крайна точка на маршрута, а в начало на едно по-дълго пътешествие из българския юг.