Марсилия

Марсилия е вторият по големина град във Франция и главното средиземноморско пристанище на страната. В самия град живеят около 870 хиляди души, а заедно с предградията агломерацията надхвърля 1,6 милиона. Тя е столица на региона Прованс-Алпи-Лазурен бряг и административен център на департамента Буш дю Рон. Основана е около 600 г. пр. н. е. от гръцки заселници от Фокея под името Масалия, което я прави най-стария град на днешна Франция.

Градът е разположен в дъното на залив, обърнат на запад, така че вечер последните слънчеви лъчи обагрят варовиковите фасади в топли оранжеви нюанси. Дълго време той носеше репутацията на грубоват пристанищен възел, останала от индустриалните му десетилетия. Десетилетие след годината му като европейска културна столица през 2013-а центърът около водата е напълно преобразен.

Светлите цветове и оскъдната улична зеленина днес доближават Марсилия повече до средиземноморските пристанища на отсрещния бряг, отколкото до лъскавата Ривиера на изток. За разлика от съседните курорти по Лазурния бряг, тук животът кипи целогодишно и не зависи от туристическия сезон. През пристанището и до днес минават кораби от Северна Африка, Корсика и Близкия изток, а това вековно смесване на хора и култури е оформило характера на града и кухнята му. Гласовете по улиците звучат едновременно френски и южни.

Местните говорят с напевен южняшки акцент и държат на своята идентичност, отделна от тази на останалата страна.

Старото пристанище и кварталът Льо Панѝе

Сърцето на Марсилия е Старото пристанище (Vieux-Port), правоъгълен залив, около който градът се развива близо две хиляди и шестстотин години. Всяка сутрин рибарите продават улова направо от лодките на кея Белж, точно както са го правили дедите им. Над водата виси огледалният навес на архитекта Норман Фостър, поставен през 2013 година като модерен акцент сред старите фасади. Входа на залива пазят две крепости, форт Сен Жан и форт Сен Никола, издигнати през седемнайсети век по нареждане на Луи Четиринайсети.

Кеят и днес мирише на море и прясна риба. Точно над пристанището се изкачва Льо Панѝе (Le Panier), най-старият квартал на града и мястото, където някога е стояла античната Масалия. Тесните улички с цветни фасади, прострени чаршафи и стрийт арт се катерят стръмно по хълма и днес са пълни с малки ателиета и кафенета. Името на квартала идва от стара кръчма, а лабиринтът от стъпала и проходи някога е служил за убежище на занаятчии, рибари и имигранти.

Тук се намира и Старата милостиня (La Vieille Charité), бароков приют от седемнайсети век с внушителен вътрешен двор. Днес сградата е превърната в музей и приютява художествени колекции и временни изложби. Малко по-надолу, край входа на пристанището, стои MuCEM, музеят на цивилизациите на Европа и Средиземноморието, открит през 2013 година. Сградата му е обвита в ажурна бетонна решетка, която хвърля дантелени сенки по вътрешните пасарелки.

Висящ пешеходен мост я свързва с форт Сен Жан над самата вода. Заедно с пристанището тези обекти образуват най-фотографираната гледка в града. От Старото пристанище започва и Канебиерата (La Canebière), прочутият главен булевард, дълъг около километър, по който някога са минавали трамваите и градските паради.

Името му идва от някогашните работилници за корабни въжета от коноп, които стояли тук векове наред. Днес по него се редят театри, исторически кафенета и сградата на марсилската борса от деветнайсети век. Край входа на квартала се издига и катедралата Ла Мажор. Тази огромна романо-византийска църква с редуващи се ивици зелен и бял камък е строена през втората половина на деветнайсети век и се нарежда сред най-големите храмове, издигани в Европа по онова време.

Базиликата Нотр Дам дьо ла Гард

На най-високия хълм в града, на около сто петдесет и четири метра над морето, се издига базиликата Нотр Дам дьо ла Гард. Местните я наричат само La Bonne Mère, тоест „Добрата майка”, и я смятат за пазителка на града и моряците.

Строена е между 1853 и 1864 година в неовизантийски стил с редуващи се ивици бял и зелен камък. На върха на камбанарията стои позлатена статуя на Богородица с младенеца, висока единайсет метра и видима от почти всяка точка на града. Вътре стените са покрити със стотици оброчни дарове от спасени моряци и рибари, сред които миниатюрни корабчета, картини на корабокрушения и плочки с благодарности.

От терасата пред храма се открива кръгова гледка към целия залив, островите и планинските масиви наоколо.

Тишината вътре е плътна и някак смирена. Всеки февруари тук завършва процесия със свещи в чест на празника Канделария, а църквата е свързана с близкото абатство Сен Виктор, едно от най-старите във Франция. Самата базилика стои на мястото на средновековен параклис от тринайсети век, а под нея личат основите на стара военна крепост.

Изкачването пеша отнема около половин час по стръмни улици, но има и туристическо влакче от Старото пристанище, а гледката в часа преди залез оправдава всяко усилие.

Замъкът Иф и островите Фриул

На няколко километра навътре в залива се вижда замъкът Иф (Château d’If), малка крепост на скалист остров, построена през 1520-те години по заповед на крал Франсоа Първи. Първоначално служи за защита на пристанището, но скоро се превръща в прословут затвор, от който според мълвата никой не е избягал жив. Крепостта столетия наред така и не издържа истинска обсада, затова пък пази неудобните на властта.

През килиите ѝ минават хугеноти, политически затворници и граждани, които някой е искал да отстрани от пътя си. Световна слава ѝ носи Александър Дюма, който в романа си Граф Монте Кристо затваря именно тук героя Едмон Дантес. Книгата е толкова популярна, че пазачите дори са пробили символичен тунел между две килии, за да съответства мястото на сюжета. Легендата отдавна е надживяла историческата истина.

Днес посетителите разглеждат килиите, включително обозначената като „килията на Дантес”, и се качват на покрива за гледка към града. До острова се стига с малки корабчета, които тръгват редовно от кея и често съчетават замъка и островите в едно пътуване. Зад замъка Иф се простират островите Фриул, два скалисти острова с диви заливчета и кристална вода, които са част от защитена природна зона и остават любимо място за плуване далеч от градската суматоха.

Калите: фиордите на Прованс

Източно от града брегът се накъсва в поредица от кали (calanques), тесни заливи със стръмни варовикови скали, врязани в тюркоазено море.

От 2012 година този участък е обявен за национален парк Калѝнк, единственият в Европа, който обхваща едновременно суша, море и крайградска зона. Най-известните кали са Сормиу, Морджиу и Ан Во, до които се стига с лодка или по пешеходни пътеки през ароматната средиземноморска растителност.

Водата тук е невероятно бистра, а белите скали привличат катерачи от цял свят.

Пейзажът е суров и ослепително ярък. През горещите летни месеци част от пътеките се затварят заради риск от пожари, затова посещението изисква предварителна проверка.

Паркът се простира на около двайсет километра по крайбрежието чак до съседния град Касис и е дом на редки растения и морски птици. Дълбоката вода пред скалите крие потънали пещери, които отдавна привличат гмуркачи от близо и далеч. Заради тази смесица от дива суша и защитено море калите често наричат „фиордите на Прованс”, макар скалите им да са от бял варовик, а не от гранит.

Тъкмо те карат мнозина да предпочетат Марсилия пред по-изгладените курорти като Сен Тропе или Мантон, защото дивата природа тук започва на края на града.

Климат, буйабес и кога да дойдете

Марсилия има типичен средиземноморски климат с горещо и сухо лято, когато температурите се задържат между двайсет и седем и трийсет градуса.

Зимата е мека, с дневни стойности около десет до дванайсет градуса и рядък сняг. Градът се слави като най-слънчевото голямо населено място във Франция, с близо триста слънчеви дни в годината. Времето тук силно се влияе от мистрала, сух и студен северен вятър, който прочиства небето, но може да духа с дни.

Кулинарният символ на града е буйабесът (bouillabaisse), гъста рибена чорба, родена сред местните рибари, които варели непродадения улов. Истинската версия се приготвя от няколко вида скална риба и се поднася на два пъти, първо бульонът с препечен хляб и сос руй, после самата риба.

Ароматът се носи из цялото пристанище.

Друг местен специалитет са навет, продълговати бисквити с дъх на портокалов цвят, които се пекат край абатството Сен Виктор, а към тях често върви пастис. Най-приятно е през май, юни и септември, когато е топло, но без задухата на върховото лято.

От гара Сен Шарл бързите влакове стигат Париж за около три часа и свързват града с останалата част на Франция, съседното Монако и испанската Барселона.