Багалевци

Може ли едно село с трима жители да разкаже история, по-богата от историята на цял град? Багалевци доказва, че може, и точно в тази крайна скромност се крие неочаквана дълбочина. Сгушено в северната пазва на страната, дълбоко в гънките на Еленския балкан, то остава едно от най-малките населени места в България. Тук времето сякаш е спряло, реката тече кротко, дъбовете шумят, а старите спомени се пазят грижливо, макар хората да са преброими на пръстите на едната ръка.

Селото с трима жители

Багалевци е българско село в северната част на страната, а по данни на ГРАО към хиляда деветстотин и петнадесета година то брои едва трима души. Тази цифра нарежда селцето сред най-малките населени места в България, а трима жители се равняват на едно-единствено семейство. Мястото се намира близо до възрожденския град Елена, а през него минава живописна река, която придава на всичко наоколо особена прохлада и звучене. В самото село се издига параклисът Свети Николай Мирликийски Чудотворец, изграден с дарения от местните жители. Този скромен храм е трогателно свидетелство, че дори в най-обезлюдените кътчета вярата и общността не угасват напълно.

Те продължават да тлеят тихо, като въглен под пепелта, и търпеливо чакат своя час. Камбаната тук звъни рядко, но когато удари, гласът ѝ се чува надалеч из целия дол. В този звук има нещо упорито и почти героично, сякаш малкото селце отказва да изчезне от картата и държи да напомни на всеки минувач, че още е тук и помни кои са били неговите хора. Тъкмо тази упоритост прави Багалевци нещо повече от точка на картата. То е малка, но жива памет, която отказва да замлъкне.

Къде се намира Багалевци

Административно селото принадлежи към община Елена и област Велико Търново, тоест попада в едно от най-живописните кътчета на старопланинския северен скат. През землището му тече река Веселина, която носи прохлада и живот на иначе уединеното място.

Единственият начин да се стигне дотук е по неасфалтиран път, който дълго лъкатуши през сенчестата гора. Това съвсем не е недостатък, а естествен филтър, който отсява случайните посетители и оставя само онези, които наистина търсят истинско уединение. Най-близките населени места са Садина, Мъртвината, Драгановци, Мирчовци, Карандили и Цвеклювци, а самите им имена звучат като стихове от стара балканска песен, събудена за миг от вятъра, който слиза надолу по голите склонове. Тук разстоянията не се мерят с табели, а с тишина, която става все по-плътна и по-осезаема с всеки следващ завой нагоре. Прозорецът е свален, а отвътре нахлува дъх на влажна гора и прясно окосена трева. Точно в този миг пътникът усеща, че се отдалечава не толкова в пространството, колкото във времето.

Тих туризъм сред дъбовете

Туризмът в Багалевци е слабо развит, което е напълно разбираемо предвид малкото население и скромната инфраструктура.

Точно тази неразвитост обаче е скритото богатство на мястото, което го пази неопетнено от масовия туристически поток. В селото има само една къща за гости, която приема до шестнадесет души и е разположена в непосредствена близост до река Веселина. Там любителите на риболова хващат пъстърва, черна мряна и речен кефал, а водата остава студена и бистра дори в най-горещите летни пладнета. Около селото се простират обширни дъбови гори с хиляди широколистни дървета, сред които се редят липа, габър и ясен.

Тук се диша с пълни гърди, защото въздухът е чист почти до прозрачност. Ловците на дивеч срещат сърна, заек и дива свиня, а горите приютяват дори вълци и лисици. Природата тук още живее по древните си закони. Наблизо се редят десетки подобни китни селца, в които ценителите на селския туризъм откриват скътани и напълно спокойни местенца.

Чудесата на околността

Кой би очаквал, че едно толкова мъничко село ще пази край себе си истински природни чудеса? В околностите се издига огромно изсъхнало дърво, което местните наричат Слона. То е от вида летен дъб, височината му достига двадесет и три метра, а стъблото е близо осем метра дебело. Смята се, че този исполин е на около хиляда и триста години, тоест помни времена отпреди всяка книга за тукашния край. Изправи ли се пред него, се чувства съвсем малък и някак смирен.

В самото село може да се посети и вече споменатият параклис, който и до днес остава сърцето на общността. Наблизо се разлива и язовир Йовковци, един от най-големите язовири в България. Той е изграден на река Веселика и носи името на едноименното село, върху чието землище е създаден, след като самото то е било разрушено заради строежа, а споменът за него днес живее единствено в името на язовира. Във водите му може да се плава с лодка, а по бреговете има удобни места за къмпинг. Езерото е зарибено с над десет вида риби, което го превръща в любимо място за рибарите от целия регион. Привечер тук става съвсем тихо и само водата проблясва под гаснещото небе.

Ако имате късмет да застанете на брега, докато слънцето се спуска зад билото, ще разберете защо хората се връщат отново и отново на това място. Някои гледки просто не се забравят. Те продължават да викат пътника назад дълго след като е напуснал балкана. Именно затова липсата на удобства тук се превръща в неочаквана част от чара.

Марков камък и старата Елена

На четири километра от Багалевци, край село Усои, се крие скалният феномен Марков камък. Легендата разказва, че самият Крали Марко преместил каменния блок, понеже той препречвал пътя му. До феномена се стига по екопътеката Раюв камък, която тръгва от град Елена и продължава към прохода между Елена и Твърдица. По маршрута пътникът трябва да изкачи цял планински рид, преди да достигне самия камък. На шест километра оттук се разгръща и възрожденският град Елена, който предлага десетки забележителности и невероятни места за разглеждане. Сред тях изпъкват архитектурно-историческият комплекс Даскалоливницата, музеят по палеонтология, Попниколовата къща и къщата-музей Иларион Макариополски.

Така едно посещение в забравеното Багалевци лесно прераства в цяло пътешествие из сърцето на българското възраждане.

Малкото село се оказва само вратата към един много по-голям и по-богат свят. Достатъчно е да се прекрачи прага.

История на селището

За историята на Багалевци са запазени малко сведения, но е сигурно, че селището е старо. Смята се, че то е създадено от Хаджи Петко от Елена, който използвал местността като своя зимна кошара за овце. Впоследствие тук се заселили и други хора, така че постепенно се образувало цяло село. В годините на османската власт в Багалевци живял и поп Марко, автор на прочутия Еленски летопис и свещеник в църквата Свети Никола в Елена.

Историята тук става почти романна и трудно се вписва в мащаба на едно толкова мъничко селище. През хиляда и осемстотната година Елена е нападната от кърджалиите, а поп Марко и поп Дойно спасяват редица черковни вещи от плячкосване и ги отнасят на сигурно място. Двамата укриват ценностите именно в Багалевци, далеч от погледа на нашествениците. През хиляда осемстотин и тридесета година в селото е открито килийно училище, вероятно по негова инициатива. То било единственото в цялата област и превръщало забутаното селце в неочаквано огнище на просвета. Един от внуците на поп Марко е Никифор Попконстантинов, основател на читалище Напредък в Елена и прочут възрожденски учител.

Негови потомци пък са първият българин министър на войната, майор Константин Никифоров, както и генералите Марко Никифоров и Никифор Никифоров. Така от тази скромна кошара за овце са поели по света имена, които оставили дълбока следа в българската история и продължават да звучат в учебниците и до днес. Не е ли удивително това? Едно село, което днес брои трима души, някога е било люлка на учители, духовници и военачалници. Те крепели народностното съзнание в най-тежките десетилетия на робството, когато духът лесно можел да угасне. Историята обича подобни обрати и често засява най-плодородните си семена в най-неочакваните места.

После ги оставя да покълнат далеч от родната почва, а плодовете им зреят по съвсем други краища. Багалевци е тъкмо такова семе, покълнало тихо в гънките на балкана. Днешната му тишина пази отзвука на всичко, което някога е изпратило по широкия свят. Затова големината на едно място невинаги се измерва с броя на жителите му. Понякога тя се крие в тежестта на спомена, който селото носи през вековете и предава нататък. Който дойде тук с отворено сърце, си тръгва с усещането, че е докоснал нещо истинско.