Казичене

Казичене е голямо село в Столична община и Софийска област, разположило се източно от столицата по десния бряг на старото корито на река Искър. С население от около 4912 души по данни на ГРАО към 2015 година то е третото по големина село в България и второто в Софийска област след съседния Лозен. Заради местоположението си на километри от центъра на София и заради железопътната линия София, Пловдив и Свиленград селището отдавна е спряло да бъде обикновено крайстолично село и се е превърнало в транспортен и промишлен възел. Тук държат фабрики едни от най-едрите чуждестранни производители, които избират равнинния терен и достъпа до околовръстния път.

Името на селото и днешният му облик говорят за дълга, но малко позната история. На пръв поглед човек вижда производствени халета, складове и натоварени отбивки, ала под тази съвременна обвивка тлеят пластове от хилядолетия. Тъкмо това съчетание прави Казичене любопитно за пътника, който търси нещо отвъд утъпканите маршрути и предпочита да разгадава мястото бавно, със собствено темпо. Селото носи следи от римско, тракийско и средновековно присъствие, а съвременният му живот тече около заводите, гарата и натоварените шосета.

Затова и разходката тук е по-скоро откривателство, отколкото класически туризъм, в който всяка стъпка е предварително подредена.

Златният съд от осми век преди Христа

Най-ценното, което Казичене дава на българската история, излиза от земята съвсем случайно през 1969 година при изкоп за водопровод. Работниците попадат на гроб без запазена надгробна могила, в който лежат керамична урна и златен съд, похлупен с меден котел. Котелът е изработен в стила на близкоизточното царство Урарту и именно той помага за датировката на находката. Самият златен съд тежи 1050 грама и е изработен от самородно злато с чистота 23,6 карата. Той се нарежда сред най-представителните образци на ранното тракийско златарство и по възраст и размери археолозите го сравняват единствено с предметите от Вълчитрънското съкровище, открито край Плевенско.

Според преобладаващото мнение гробницата е изградена някъде към осми или седми век преди Христа, в ранножелязната епоха, когато тези земи са били част от древна Тракия.

Голямото име в спора около датировката е проф. Александър Фол, който отнася съда още по-назад, към дванадесети или единадесети век преди Христа. Така находката от Казичене се оказва свидетел на първото хилядолетие преди новата ера и поставя селището сред малкото места в Софийското поле с доказано тракийско присъствие. Който се интересува от тракийско злато, естествено ще свърже това откритие с прочутите гробници около Казанлък в Долината на тракийските царе. Самият съд днес се пази в музейните сбирки и рядко се показва пред широката публика, но историята му се разказва с гордост в краеведските обиколки.

За мнозина именно тази находка превръща едно обикновено на пръв поглед село в звено от голямата верига на тракийската култура, простряла се от Софийското поле до Тракийската низина.

Дворецът Врана на три километра

На около 3 километра от Казичене, вече в покрайнините на София, се издига царският дворец Врана. Той е отворен за посетители и щом човек прекрачи в огромната му градина, попада почти век назад във времето.

Името идва от страстта на цар Фердинанд I към орнитологията.

Вътре е запазена автентична царска обстановка с разкошен интериор, оригинално обзавеждане и характерна за епохата архитектура. Дворецът е бил дом на царете Фердинанд I, Борис III и Симеон II, а по-късно и на социалистическите водачи Вълко Червенков и Тодор Живков.

Така една сграда побира едновременно монархическата и комунистическата история на България. Дендрариумът пък е истинска ботаническа сбирка с десетки редки дървесни видове, донесени от различни краища на света. Паркът около двореца е грижливо поддържан и в топлите месеци се превръща в любимо място за спокойни разходки, фотография и наблюдение на птици. Алеите водят покрай вековни дървета, малки водоеми и потайни кътчета, в които градът сякаш остава далеч зад оградата.

Посещение тук лесно се връзва с разходка из София и нейните музеи, така че кратък излет от Казичене бързо прераства в цял ден сред зеленина и история.

Манастирите в крайстоличните села

Околността на Казичене е осеяна с малки манастири, които почти не попадат в туристическите справочници, а заслужават внимание. Най-близкият е Равнополският манастир „Свети 40 мъченици” край село Равно поле на изток, скромен по размери, но с тиха атмосфера, типична за обителите от Софийската Света гора.

Малко по-нататък се намира Долнозеленският манастир „Свети апостоли Петър и Павел”, а на юг, край село Герман, е Германският манастир „Свети Иван Рилски”.

Тези обители образуват своеобразна верига от духовни средища около старото корито на река Искър и дават основа за неделен маршрут, в който се редуват тиха молитва и разходка сред равнината. За поклонника тук важна е именно близостта: разстоянията между селата са малки и обителите се обхождат за един ден, което превръща района около Казичене в удобна отправна точка за по-спокоен тип пътуване.

Всяка от обителите пази свой празник, своя икона и свои предания, които местните хора разказват охотно на любопитния гост.

Старите чешми, каменните дворове и сенчестите дървета създават усещане за спокойствие, далечно от градската забързаност. Именно тази скромност и тишина правят малките манастири привлекателни за онези, които предпочитат духовния туризъм пред шумните забележителности и търсят смисъл в детайла, а не в големината.

Комбинацията от близки разстояния и спокойна обстановка позволява в рамките на половин ден да се посетят няколко обители и да се усети особеният дух на крайстоличната провинция.

Землището между котловината и Лозенската планина

Землището на Казичене лежи в Софийската котловина, но облика на терена му определят северните склонове на Лозенската планина, които се спускат откъм юг.

Тази близост до планинската верига внася разнообразие в иначе равния релеф и обяснява защо границата на селото плавно се изкачва от поречието на стария Искър към горските склонове.

През землището минават едни от най-натоварените трасета в страната. Тук се пресичат старият римски военен път „Трояно”, свързвал някога Истанбул с Белград, и съвременният асфалтов път от Самоков към Ботевградско шосе.

Добавят се околовръстното шосе на София и железопътната линия за Пловдив, заради което Казичене е едно от най-достъпните големи села в околностите на столицата.

Съседите на селото очертават плътна мрежа от селища: Бусманци, Кривина, Долни Богров, Равно поле, Герман и Лозен. Тази гъстота на пътища и съседи прави района удобен за изходна база, от която лесно се стигат както планината, така и равнинните села наоколо.

На юг се отваря и пътят към планинския свят край Железница и склоновете на Витоша, където равнината отстъпва място на гора, поляни и хладни потоци.

Защо тук не идват туристи

Казичене не е курорт и тук туризмът е силно ограничен. Близостта на София засенчва селото, липсват едри собствени забележителности, а промишленото значение отдавна е отместило поминъка далеч от гостоприемството. Местата за нощувка са предимно квартири под наем, насочени към работниците в заводите, а не към случайния пътник. Това обаче не означава, че районът е безинтересен. Близостта до Витоша дава поле за разходки в планината и ски през зимата, а съседните села предлагат тих, селски ритъм, който трудно се намира толкова близо до столицата.

Който търси по-автентична картина на крайстоличния живот, ще намери в Казичене и околните селища като Елин Пелин или живописната Копривщица по-нататък добра отправна основа. Казичене е място за целенасочен излет, а не за дълъг престой. Идва се заради тракийската находка, заради двореца Врана и заради манастирите, а нощувката и забавленията спокойно остават за съседната София. Точно тази непретенциозност е и чарът на мястото: то не се натрапва, а възнаграждава внимателния пътник, готов да открие историята под повърхността на едно работливо крайстолично село.