Кости

Костѝ е малко село в югоизточния край на България, сгушено в самото сърце на Странджа планина, върху земите на община Царево и област Бургас. Лежи ниско, на едва двадесет и седем метра надморска височина, там където река Велека отдавна е прокарала своето русло и е напоила околните ниви. Според преброяването на ГРАО от 2015 година тук живеят 244 души. До Черно море остават около двадесет километра, а землището се простира върху близо седемдесет и седем квадратни километра, обгърнати отвсякъде от гора. Който търси автентичност вместо претрупани курорти, ще я намери тук в най-чистия ѝ вид.

Странджанското разположение определя целия облик на селото и не го напуска нито за миг. Кости е притиснато между гористи склонове, недалеч от държавната граница с Турция, и пази обичаи и архитектура, които другаде почти не са оцелели до наши дни. Именно затова мястото заслужава внимание от всеки пътник, у когото е останала поне капка любопитство към забравените кътчета.

Къде се намира Кости и как да стигнем дотам

Като административно деление селото спада към община Царево и област Бургас, а географски лежи изцяло в пределите на Странджа планина. Покрай него тече река Велека, която векове наред е поила нивите наоколо. Най-близките населени места са Българи, Бродилово, Кондолово, Изгрев, Царево и Граматиково, а това съседство нарежда Кости сред цяла група странджански села със сходна съдба. Селата си приличат и все пак всяко пази своето лице.

През Кости минава и старият път от Малко Търново към Ахтопол и Царево, проправен в друго време, планински и пълен със завои, който днес почти никой не използва. Тъкмо това го прави усамотен спътник за онзи, който не бърза, а близостта до границата с Турция придава на целия район особен пограничен характер.

Река Велека и дивата природа на Странджа

Река Велека е невидимата ос, около която се върти животът в Кости. Тя слиза от планинските била, прорязва землището и оставя след себе си едни от най-плодородните почви в цяла Странджа. Покрай бреговете ѝ пролетта избухва рано, а лятото се задържа дълго, мудно и почти лениво. Странджа носи статута на природен парк, а голяма част от местностите в него са защитени със закон, сред които са Кълката и Пирен.

Гората тук е вековна и притихнала, изпълнена с птичи глас и с онази влага, която издава близостта на морето отвъд хълмовете. Пътеките водят навътре, покрай поточета и поляни.

На около три километра от селото, по пътя към Българи, се намира резерватът Силкосия, един от най-старите в България. По площ е малък, ала разнообразието от растения, птици и животни в него е почти невероятно за толкова тясно землище. Затова всеки посетител е длъжен да върви внимателно, без да къса и без да шуми, защото екосистемата тук е крехка и не прощава небрежност.

Тиха почивка между планината и морето

Въпреки скромния си размер селото разполага с няколко къщи за гости, най-голямата от които предлага около шестнадесет легла. Толкова стигат за семейства и малки групи, които предпочитат домашната обстановка пред безличието на големите хотели. Сгушено в странджанските склонове, Кости подарява спокойни мигове на всеки, който му гостува. Тук денят не се мери с програма, а с тишината на гората и с плисъка на реката. Накъдето и да се обърне човек, гората го посреща с прохлада и с онова смирение, което градът отдавна е загубил.

Любителите на спокойствието ще оценят и близостта до морето, която прави Кости почти уникално място за България. За половин час с кола се стига до пясъчните ивици край Царево и Ахтопол, така че планината и брегът се събират в едно-единствено пътуване. Сутрин гора, следобед вълни, и тъкмо тази рядка комбинация е сред най-силните доводи да изберете това село вместо претъпканите курорти по-нататък.

Църквата и дъбовите къщи на старо Кости

Едно от задължителните места е църквата „Свети свети Кирил и Методий“, една от най-големите и красиви селски църкви в цяла Странджа. Храмът е изграден през деветнадесети век, но по време на Илинденско-Преображенското въстание е разрушен до основи. Няколко години по-късно, през 1909 година, той е отново издигнат и осветен, а днес стои в прекрасно състояние и редовно се поддържа от местните хора. В него се пазят свещени икони от четиринадесети до седемнадесети век, които освен религиозна носят и висока художествена стойност.

Самата архитектура на селото е забележителност, разказваща своята мълчалива история на всеки, който се вгледа в нея. Жилищните сгради са просторни и двукатни, обковани с груби дъбови дъски, с широки одъри и почти без прозорци, сякаш нарочно затворени за света.

Единствената светлина прониква отгоре, през така наречената подвижна керемида, характерно за гръцките странджански села като Бродилово и Синеморец. Този стил издава вековните връзки на Кости с гръцкото население, обитавало някога тези земи. В съседното Българи си заслужава да се видят църквата „Свети свети Константин и Елена“ и Коначето, храмът на нестинарите, край който всяко лято се пали свещеният огън.

Нестинарство и празнична традиция

Най-голямото събитие в Кости е панаирът, който всяко лято събира под едно небе поколения местни хора и гости отдалеч. Сърцето на празника са нестинарските танци, обредното ходене по жарава, запазено от дълбока древност. Този обичай свързва селото с близките странджански села, в които огънят се тачи от стотици години и се предава като свещено наследство. Нестинарството е вписано в списъка на ЮНЕСКО за нематериално културно наследство, а корените му се преплитат с местните вярвания за светците покровители.

Гледката на босите танцьори върху живите въглени оставя дълбоко впечатление у всеки, който я види поне веднъж. Празникът се свързва с деня на светите Константин и Елена в края на май, затова ранното лято, когато природата е свежа, е сред най-подходящите времена за посещение.

Кога да дойдете и какво да очаквате

Ранното лято носи най-много, защото съвпада с панаира и с нестинарските танци, а планината тогава е свежа, зелена и щедра на цвят. Но и останалите месеци имат свое лице, по-тихо и по-съзерцателно, за онзи, който търси усамотение вместо празник. Заради планинския път и многото завои е разумно да се пътува без бързане и с подходящи обувки, защото истинската Странджа се открива пеша, а не през стъклото на колата. Леглова база има, макар и скромна, затова си струва мястото да се осигури предварително, особено около празниците. Есента пък обагря склоновете и носи тишина, каквато лятото рядко познава.

Тук всичко иска търпение. А самото място възнаграждава богато онзи, който умее да се бави и да слуша гората. Който му подари няколко дни, си тръгва по-спокоен, отколкото е дошъл.

История на село Кости

В околностите на селото са открити няколко тракийски могили, както и голям могилен некропол с петнадесет могили, които пазят мълчанието на изчезнали поколения. Намерени са и археологически следи от металургична дейност, която обаче не може да бъде точно датирана и остава загадка. Всичко това говори, че районът е бил обитаван далеч преди по тези земи да се появи писмената история.

Първите писмени свидетелства за днешното село се срещат в документи от 1498 година. В данъчен регистър от седемнадесети век, отнасящ се за кааза Анхиало, днешно Поморие, Кости е споменато като едно от дванадесетте села в Агатополската нахия. По онова време жителите му са гърци, прочути надлъж и нашир като големи нестинари. Руско-турската война от 1828 до 1829 година засяга и тези земи, а най-тежко пострадват именно селата с гръцко население, останали между два огъня. След войната от 1877 до 1878 година и създаването на Княжество България и Източна Румелия селото остава в Османската империя и е причислено към Малкотърновската кааза.

Голямата промяна идва с Балканските войни от 1912 до 1913 година, които преначертават съдбата на целия край. След присъединяването на Странджанско-Сакарския край към България гръцкото население се изселва в Гърция, а част от него се установява в село Какараска, днес в гръцка територия. На тяхно място идват преселници от Източна Тракия, от селата Мъглавит, Малък Самоков и Пирогоплово, понесли в багажа си само спомени и надежда. Плодородните почви покрай река Велека помагат на новодошлите бързо да се замогнат и да пуснат корени в чуждата отначало земя.

През 1926 година в селото са преброени 1328 жители в 304 къщи, от които 856 са бежанци от Източна Тракия. През четиридесетте и петдесетте години теснолинейката между Ахтопол, Бродилово и Кости съживява за кратко стопанството, а след като я демонтират, селото се връща към тихия си планински облик.