Боровичене

Има места, които сякаш бягат от шума на света. Сгушено в югоизточния край на страната, току до границата със Северна Македония, Боровичене лежи в дълбок планински район от историко-географската област Пиринска Македония, далеч от главните пътища и от забързаното време. По данни на ГРАО към две хиляди и петнайсета година тук живеят едва петдесет и осем души.

Въздухът е чист до прозрачност, природата наоколо е дива и щедра, а по стръмните склонове тече притокът на река Струмешница, който храни зеленината и пълни рибните вирове. Тук се идва за покой, не за глъч.

Где е приютено селото

Административно Боровичене приспада към Община Петрич и Област Благоевград, в самия югозападен ъгъл на България. През него минава третокласен републикански планински път, тесен и виещ се, който едва се промъква между ридовете и се предава само на търпеливите.

Пътят насам не води наникъде другаде освен към покоя. Най-близките населени места са Долна Крушица, Гега и Струмешница, китни погранични селца с дъх на смокиня и тютюн. Къщите са пръснати по склона нагоре, между стари орехи и натежали от плод сливи. Дворовете гледат право нагоре към планинските била.

Край селището ромоли приток на Струмешница, реката, която дава име на цял един дял от тая земя. Водата тук е навсякъде. Тя поддържа горите, пълни рибните вирове и кани пътника на дълъг излет в прохладната сянка на крайречните дървета, далеч от всяка врява. Самото село е тъй притаено, че мнозина минават наблизо, без изобщо да подозират за съществуването му. Тъкмо в тая незабележимост се крие чарът му.

Тукашната земя е гранична открай време, оспорвана и бранена, и тая сурова орис ѝ е придала особен чар. Вечер тегне само ромонът на водата и шумоленето на гората, докато светлините на съседните махали мъждукат далеч в тъмното. За градския пътник това е почти непознато.

Какво да се прави в селото и наоколо

Боровичене не е място за шумна гонитба на забавления. Тук всичко кани към забавяне, към разходка без посока и към дълго седене край водата. Ритъмът е бавен и лековит.

В селото има само една къща за гости, ала тя е щедра. Предлага двайсет и пет места и е изградена в автентичен селски стил, без да жертва съвременните удобства. Стаите пазят стария облик. Комфортът обаче е напълно модерен, тъй че гостът получава едновременно уют от миналото и удобство от днешния ден. Вечер може да поседне на двора и да гледа как денят бавно се стапя над билата.

Разходката из тесните улици води неусетно към реката или към близките гори, дето въздухът е тъй чист, че едва ли не се пие. Тук се диша дълбоко. Реката Струмешница приижда любителите на въдицата и на излета, защото условията за риболов край нея са наистина прекрасни. Вировете са пълни, а бреговете сенчести.

За онзи, който търси уединение и не бяга от простичкия селски ритъм, Боровичене се оказва неочаквано богато място, в което всеки изгрев отваря нещо ново пред очите на търпеливия. Тук времето тече по мярката на планината, а не по стрелките на часовника. Всеки ден носи по нещо невидимо за бързащото око. Наградата е за онзи, който умее да чака.

Мнозина си тръгват оттук по-леки, отколкото са дошли. Понякога толкова малко се оказва предостатъчно.

По дирите на крепости и легенди

Околностите пазят съкровища, заради които си струва походът. На около три километра южно се издига прочутата Самуилова крепост, изградена на десния бряг на Струмешница. Строежът ѝ пада в годините между хиляда и девета и хиляда и тринайсета, когато цар Самуил води тежка и продължителна война с могъщата Византийска империя за оцеляването на своето царство.

Крепостта е била част от Ключката отбранителна система, заслонила сърцето на Самуиловото царство по теснините на Струмската долина. Тъкмо тук, в тия тесни проломи, се решавала съдбата на цялата държава при дългата и кръвопролитна борба с император Василий Втори, който не жалел нито сили, нито войски. Всеки рид е бил преграда. Всяка стена е пазела не просто камък, а свобода. Днес мястото е национален парк музей, тук водят беседи и предлагат занимания, които връщат посетителя в драматичните дни на ранното единайсето столетие.

Малцина паметници в Пиринско носят толкова сгъстена история на тъй малко място. Наблизо, край село Чурилово, стои Чуриловският манастир Свети Георги, въздигнат през хиляда осемстотин петдесет и втора година, по-късно реставриран и днес напълно запазен и отворен за богомолци. По-късно е реставриран, ала духът му е останал непокътнат. Манастирският двор е тих и сенчест, а каменните стени пазят прохлада дори в най-горещия летен ден, когато долу в котловината зноят тегне над всяко живо същество. Тук поклонникът намира убежище. Тишината под сводовете е от онези, които се помнят дълго след като си си тръгнал.

На около шест километра оттук е стъпката на Крали Марко, почетен жертвеник, изсечен в скала върху мястото на древно тракийско светилище от първите векове на новата ера. Легендата е жива. Според нея едната вдлъбнатина е от стъпката на самия Крали Марко, а другата от копитото на неговия кон. Народът открай време обича да вплита юнаците си в самия камък, затова мястото е едновременно археологическа загадка и жива приказка, предавана от коляно на коляно край огъня. Поколения местни хора са разказвали тая повест край огнището, и тъкмо от уста на уста тя е стигнала до наши дни, без да загуби нищо от очарованието си.

Камъкът мълчи, а преданието говори вместо него. Който тръгне по тия пътеки, се връща с усещането, че е докоснал нещо много по-старо от себе си.

Водопади, светилища и вековни гори

Който обича дивата природа, ще намери тук разкош за окото. Планината крие водопади, светилища и вековни гори. До тях се стига само пеша.

По екопътеката Тайните на водата, която тръгва от центъра на село Коларово, се стига до водопада Срамежливеца. Той е висок двайсет и един метра. Тъй укрит е в един недостъпен пролом, че е открит едва през две хиляди и девета година, макар водите му да падат тук от незапомнени времена. Маршрутът е дълъг около три часа и към края става стръмен, тъй че се препоръчва само за калени планинари. По пътя обаче има устроени места за отдих.

На около дванайсет километра от Боровичене се крие светилищният комплекс Свети Мина. Предполага се, че някога е служил като старобългарски слънчев часовник, макар да има и други, не по-малко любопитни теории за неговата истинска употреба. Загадката около него само подсилва притегателната сила на мястото. Затова мнозина тръгват дотам напук на разстоянието.

И, разбира се, тук е природният парк Беласица, обявен за такъв през две хиляди и седма година, за да опази вековните гори на планината от сеч и забрава. Четири маркирани маршрута чакат пътника. Всеки е добре описан. Снабден е с информационни табели за любопитните, тъй че дори неопитният турист не се губи по склоновете. Горите тук растат бавно и с достойнство.

Между старите дървета се стъпва почти благоговейно. Тук природата не е декор, а самата причина да се дойде.

Стари дефтери и късна свобода

Историята на селото е вписана в камъка на Самуиловата крепост, която свидетелства колко стратегически важна е била тая местност за българската държава във войната с Византия. Това е било в края на десетото и началото на единайсетото столетие, когато всеки пролом е тежал на везните на историята.

За първи път самото селище се споменава през хиляда петстотин и седемдесета година в османски дефтер под името Боровичани. Според тоя документ от друга епоха тогава тук живеят седемдесет и три християнски и три мюсюлмански домакинства. Повечето по-късни данни сочат, че Боровичене запазва преобладаващо българския си характер почти през целия османски период. Селяните се препитавали с дребно земеделие и скотовъдство, кътали вярата си и предавали имената от коляно на коляно.

Животът течал бавно, в сянката на старата крепост. След Освобождението обаче радостта подминала този край, защото той остава в пределите на Османската империя и дълго време е само махала на сборното село Игуменец. Свободата идва късно.

С Букурещкия договор от хиляда деветстотин и тринайсета селото най-после става част от България, а през хиляда деветстотин четирийсет и седма се отделя в самостоятелно село, каквото е и до днес. Тъй малкото пиринско селище пренесло през столетията и името си, и говора си, и упорития си български дух.