Алфатар

Алфатар е малък добруджански град в Североизточна България, на 20 км южно от Силистра и на около 24 км от румънската граница. Към момента в него живеят близо 1577 души, което го прави най-голямото селище в едноименната община от Област Силистра. Градът пази богато културно-историческо наследство. Празникът му се чества всяка година на 4 септември, в памет на деня през 1974 година, когато селището е обявено за град. Името му се смята за уникално в българската топонимия, а коренът му се връзва с южната страна на средновековната крепост Дръстър.

Градът седи насред равната земя на Южна Добруджа, в североизточния край на Дунавската равнина. Околността е типично добруджанска: широки житни ниви, плитки суходолия и сухи варовикови долове, които режат плоското поле. Тъкмо тази земя е давала на града препитание векове наред и е оформила облика на хората тук. Добруджа открай време минава за житницата на България, а полето около Алфатар е част именно от тази плодородна черноземна ивица.

През града минават както автомобилен път, така и железопътна линия, което за толкова малко селище е по-скоро рядкост и говори за някогашната му тежест. Старите хора още помнят времето, когато гарата е свързвала добруджанските села с пазарите на по-големите дунавски градове. Днес ритъмът е спокоен, а движението по улиците напомня по-скоро на голямо село, отколкото на град.

Първото впечатление от Алфатар е за подреденост и тишина. Ниските къщи с просторни дворове, варосаните огради и широките прави улици пазят духа на старото добруджанско селище. Зеленината по дворовете смекчава суровостта на голото поле наоколо. Който дойде тук, бързо усеща, че градът живее със собствен бавен ритъм, далеч от забързаните туристически центрове. Именно тази ненатрапчивост го прави привлекателен за пътника, който търси автентична България без показност.

Добруджанската къща и църквата „Света Троица”

Сърцето на музейния Алфатар е Добруджанската къща с етнографска сбирка, изградена през 1893 година. В нея са събрани автентични предмети от бита, носии и стопански сечива, които показват как е изглеждал животът на добруджанското семейство в края на деветнадесети век. Експозицията разказва за обичаите, традициите и фолклора на местните хора, без украса и без преиначаване.

Виждат се тъкани китеници, глинени съдове, дървени хамбари и сечива за обработка на зърното, което по тези места е било основният поминък. За посетителя това е жива страница от историята на Южна Добруджа, а обичаите, които къщата пази, се различават осезаемо от тези в планинска България. Втората забележителност в самия град е храмът „Света Троица”, изграден през 1846 година, още преди Освобождението. Каменната църква е сред най-старите запазени сгради в селището. Тя стои като свидетел на дългата църковна история на мястото.

Двата обекта се обхождат лесно пеша за един следобед. Заедно те очертават характера на града много по-точно от всякаква обща приказка. Тихият двор на църквата и подредената музейна сбирка дават на пътника усещане за приемственост, която рядко се среща в толкова малко селище.

Светилища и скални обители в околните долове

Истинското богатство на Алфатар обаче е извън града, скрито в околните суходолия.

Тук, край варовиковите склонове, са открити скални манастири, чието начало се отнася към десети век и обхваща времето на Първото българско царство. Покрай средновековните монашески обители теренът пази и по-стари следи. Археолозите са регистрирали тракийски скални светилища, тракийски могилен некропол и праисторическа селищна могила, които поставят района сред обитаваните още в дълбока древност земи.

Така само в рамките на няколко километра се срещат пластове от праисторията, тракийската епоха и християнското средновековие. Тези обекти не са благоустроени като големите туристически центрове, затова посещението им е по-скоро за любители на спокойните и автентични маршрути. Който търси точно такова усещане, ще намери тук тишина и история без тълпи.

Подобна археологическа дълбочина свързва Алфатар с поречието край Русе и скалните обители по Лом и Русенски Лом.

Защитената местност „Малък Канагьол” и каньоните

На около 10 км от Алфатар равното поле изведнъж се пропуква и преминава в каньоновидно сухо дере. Това е районът на защитената местност „Малък Канагьол”, една от характерните добруджански суходолни долини. Контрастът между голото поле и внезапно отворилия се зелен процеп изненадва всеки, който идва за пръв път. Канагьол е дълъг сух дол, който при пълноводие събира пороите от околните възвишения, а през останалото време стои като зелен процеп сред голите ниви.

Стръмните варовикови стени, храсталаците и редките тревни видове правят мястото притегателно за любителите на природата. Тук теренът е по-див, отколкото подсказва равната околност. В каньона работи семеен хотел с леглова база от 28 места, подходящ за тиха семейна почивка далеч от шума. Това е практичната отправна точка за разходки из дерето и към околните скални забележителности.

Името Канагьол е турско по произход и се среща на няколко места в Добруджа, където все така назовава дълбоки сухи долове сред равнината. Пролетта и ранната есен са най-приятните месеци за обхождане на дерето, когато жегата е по-поносима, а растителността по склоновете е свежа. През лятото равната Добруджа се нагрява силно, така че сянката на каньона става особено ценна. Зиме теренът е тих и почти пуст, но запазва своята сурова красота.

Заточението в Олшанка и румънското владение

Историята на Алфатар е по-драматична от спокойния му днешен вид. Селището е известно още от втората половина на шестнадесети век, а през лятото на 1773 година, по време на руско-турската война, близо 400 семейства са изселени в Руската империя.

Смята се, че още на следващата година преселниците основават село Олшанка в днешна Украйна, в земите, отредени за Бугската казашка войска.

Безплодната пръст принуждава мнозина да поемат обратно към родните места, ала репресиите ги задържат насила в Олшанка. По-късно, след войната от 1828 до 1829 година, в Алфатар се преселват хора от Сливенско и Ямболско, така че днешният град носи кръв и от сливенския край.

След Освобождението селото е сред най-големите в Южна Добруджа с над 2000 жители.

Букурещкият мирен договор от 1913 година обаче го откъсва от България и заедно с цяла Южна Добруджа го предава на Румъния, а окончателното връщане идва едва с Крайовската спогодба през 1940 година. За кратко между 1942 и 1943 година градът дори носи името Генерал Лазарово.

Тези премествания на границата са оставили дълбок отпечатък върху съдбата на местните родове и обясняват пъстрата им потекла.

Поминък и всекидневие в добруджанския град

И до днес животът в Алфатар е тясно свързан със земята.

Едрите зърнени стопанства около града произвеждат предимно пшеница, царевица и слънчоглед. Сезонният ритъм на сеитбата и жътвата подрежда всекидневието на хората също както преди столетие. През лятото комбайните излизат по нивите, а градът се изпълва с миризмата на прясно ожъната слама и с прахоляка на тежките каруци и машини.

Покрай земеделието тук се пазят и стари занаяти, свързани с обработката на вълна, с лозарството и с домашното консервиране.

Местните пазарни дни събират стопани от съседните села, които предлагат плодове, зеленчуци и млечни произведения от собствените си дворове. Тъкмо тези дребни сцени, а не големите забележителности, разкриват най-вярно характера на добруджанския град и неговите хора.

Гостоприемството тук е сдържано, но искрено, а трапезата винаги е щедра към пътника, който се отбие.

Как се стига и какво има наблизо

Алфатар лежи на главен път и на железопътна линия, така че е достъпен и с автомобил, и с влак.

От областния център Силистра го делят само 20 км. До граничния пункт с Румъния остават около 24 км. Най-близките села са Бабук, Цар Асен и Алеково, разпръснати из околните ниви.

Който подреди по-голям маршрут из Североизточна България, лесно ще съчетае града с дунавските забележителности на Силистра, с морския бряг при Каварна и Дуранкулак, както и със стария добруджански център Добрич.

На запад пътят води към Шумен и неговото плато.

Така един ден в Алфатар лесно се вписва в по-широка обиколка из Добруджа, а самият град остава тиха, но съдържателна спирка за всеки, който иска да опознае истинското лице на този равнинен край.