Антон

Под самото било на Стара планина, на седемдесет и девет километра източно от София, се е сгушило едно тихо село с дълга памет.

Антон. По данни на ГРАО към 2015 година в него живеят хиляда петстотин и един души, а землището му влиза в пределите на националния парк „Централен Балкан”.

Селото носи името на местния партизанин Стефан Минев с прякор Антон, възпян в стихотворението на Веселин Андреев „Балада за комуниста”. Преди това, векове наред, се е казвало Лъжене.

Любопитна подробност е, че това старо име не е сменяно от първото си писмено споменаване през петнайсети век чак до средата на двайсети, тъй здраво се е държало за земята.

Портата към Централен Балкан

Административно Антон е център и единствено населено място на едноименната община, която е част от Софийска област. Разположил се е в планински район, всред гори и баири, а през него минава Подбалканският път, старата артерия в нозете на планината. Най-близките населени места са Душанци и Пирдоп. През общината се вие и участък от железопътната линия София, Карлово и Бургас, тъй че селото не е откъснато от света. Тая близост до планината определя целия облик на Антон.

Част от землището му се губи в гънките на Централен Балкан, а навлизането в парка става през местността Въртопа. Оттук тръгват и планинарите. Мнозина избират именно Антон за начало на изкачването към билото, защото пътеките са къси, а гледките веднага награждават похода. Не е случайно, че селцето се е превърнало в тиха, но обичана изходна точка за любителите на Стара планина.

Подслон и пътеки за планинаря

Антон е малко село и не се хвали с много места за подслон, ала за пътника винаги се намира стряха. Селото разполага с един семеен хотел с легло за осемнайсет души и една къща за гости с място за петнайсет. Толкоз е, и стига за онзи, който идва заради планината, а не заради лукса. Най-близките ресторанти са в Пирдоп и Златица, на хвърлей разстояние, тъй че гладен не остава никой, а вечер винаги се намира топла гозба и приветлива дума. За истинския любител на планината обаче подслонът е само начало, защото Антон е порта към парка. Оттук се поема нагоре.

Редица планинари избират селото за основа на своите походи към билото, понеже оттатък Въртопа се отваря свят на букови гори, върхове и заслони. Тоя свят заслужава не ден, а цяла седмица за обхождане. Затова мнозина се връщат отново и отново, за да добавят нова пътека към стария си списък.

Еленската базилика над селото

Около селото е пълно с природни и културно-исторически забележителности, но една от тях стои над всички. Еленската базилика. Тя представлява руините на някогашния манастир „Свети Илия” и според археологическите проучвания датира от пети и шести век. Храмът е бил действащ чак до някъде около хиляда и седемстотната година, когато е разрушен и опожарен от турски войски. Базиликата е единствена по рода си на целия Балкански полуостров като тип укрепени храмове, обявена е за национален културен паметник и се намира на три километра и половина от селото.

Старата зидария още диша под открито небе. Който тръгне по пътеката до нея, стига до едно място, където историята се усеща едва ли не с пръсти. Историята на църквата има и продължение в новото време. След като старият манастир изгаря, споменът за него не угасва у местните хора. През хиляда осемстотин деветдесет и пета година в негова чест е изградена нова църква „Свети Илия”, която и до днес пази паметта на изгубената обител. Тъй едно име преживява разрушение, забрава и векове, и пак се връща.

Водопадът Пеперудата и резерватът Боатин

Природата около Антон е щедра до разточителство.

Близо до селото, между него и град Клисура, до самия Подбалкански път, се спуска водопадът Пеперудата, висок близо двайсет метра. От двете страни на пътя има паркинг, тъй че е леснодостъпен дори за немощния пътник. Напролет, когато топящите се снегове го подхранят, водопадът се спуска особено буен и разпръсва над скалите фина водна мъгла. Малко по на запад, в най-западната част на парка и само на осем километра от селото, се таи природният резерват Боатин. Той се издига от осемстотин до две хиляди метра височина и е покрит почти изцяло от огромни букови дървета, някои от които се смята, че са на между сто и седемдесет и двеста години. Резерватът е сред най-обширните в Европа с букови масиви, истинска катедрала от стволове и корони.

Връх Вежен и хижа Бенковски

За по-кадърния планинар изкушение е връх Вежен, висок две хиляди сто деветдесет и осем метра, в Тетевенския Балкан, на около осем километра от селото.

Оттам се открива панорамна гледка към Рила, Пирин, Средна гора и централното било на Стара планина, простряло се от край до край в синкава мараня.

Гледката не се забравя. Който веднъж е стоял на това теме при изгрев, разказва за него цял живот, защото четири планини наведнъж рядко се събират пред едни очи. Удобна основа за похода е и хижа Бенковски, разположена в югозападното подножие на връх Ушите. Тя е двуетажна, с капацитет от шейсет места, водоснабдена и електрифицирана.

Изградена е още през хиляда деветстотин трийсет и втора година, тъй че гостоприемничи на планинари вече близо столетие. Под нея гората шуми денонощно, а нощем небето натежава от звезди. Мнозина туристи прекарват тук нощта, преди на разсъмване да поемат към голото било.

От Лъжене до Антон

Смята се, че около селото е имало живот от дълбока древност, през тракийската античност, та чак до средновековния период.

В района са открити няколко могилни некропола. Намерена е и златна монета от времето на византийския император Лъв Първи, властвал между четиристотин петдесет и седма и четиристотин седемдесет и четвърта година, която свидетелства, че животът тук не е секвал и в ранновизантийската епоха. Тая земя е носела имена на племена и владетели. Могилните некрополи в землището издават, че тук са горели погребални огньове още в тракийско време, а златната монета говори за византийски пръст, посегнал чак до тия баири. Поминъкът после дълго е бил овчарски, стадата са пасли по сипеите на Балкана, а селото е живеело тихо, скътано между гората и реката. Векове наред тукашните хора са мерели богатството си в глави добитък, не в жълтици, и са предавали от баща на син знанието за пътеките и пасищата.

Тъй животът е текъл бавно, по мярката на годишните времена.

Новото време носи на селото неочаквана съдба. След Освобождението Лъжене се превръща в гранична точка между новосъздаденото Княжество България и Източна Румелия. Границата минава току до селото, по течението на близката река Тополница, а самото Лъжене остава в пределите на Източна Румелия. Тъй за няколко години едно кротко овчарско село се оказва на самия ръб между две български държавици, разделени от волята на великите сили. Чак през хиляда деветстотин и петдесета година селището е преименувано на Антон. Тъй едно старо овчарско име отстъпва пред ново, родено от двайсетия век, ала старото Лъжене не се изличава докрай, защото мнозина дядовци и до днес го изричат с почит.

Балканска трапеза и местен вкус

След дълъг ден по пътеките нищо не е по-добре дошло от топла балканска гозба.

Тукашната кухня е проста и сгряваща, скроена по мярката на планинския труд. На масата се редят гъста боб чорба, печено месо и туршии, а над всичко ухае прясно изпеченият домашен хляб.

Медът и сиренцето идват от местните стопани, които още гледат стада по околните сипеи. Планинската паша дава на млякото гъст и наситен вкус, какъвто в равнината не се среща.

Наесен домовете миришат на сварена сливова ракия и на туршия, а зимниците се пълнят с диви плодове и гъби от гората. Тия домашни припаси после красят трапезата през цялата зима. Който седне на софрата на антонци, бързо разбира, че гостоприемството тук не е фраза, а вкоренен обичай, предаван от поколение на поколение.

Кога да се поеме насам

Всеки сезон отваря различна врата към планината над Антон. Напролет буковите гори се разлистват, водопадът Пеперудата гърми с пълна сила, а склоновете се обсипват с киселец и минзухар. Тогава е и най-доброто време за по-леките маршрути в подножието.

Лятото е меко и приветливо, най-подходящо за изкачване към Вежен и към билото. Наесен Боатин пламва в мед и злато, а въздухът става стъклено бистър и далечините се приближават.

Тогава горската тишина е най-плътна, а всяка пътека мами с шумата под нозете. Зимата пък завива Балкана в дълбок сняг и връща тукашната тишина в първичния ѝ вид, макар изкачването към върховете вече да иска опит и екипировка.

Няма лош сезон за Антон, стига пътникът да е обут според времето.