Асеновград

Асеновград е град в Южна България и център на едноименната община в Област Пловдив. Той лежи на деветнайсет километра южно от Пловдив, точно при изхода на река Чая от Родопите. По данни на НСИ населението му надхвърля четирийсет и девет хиляди души, което го нарежда сред най-големите градове в страната. Заради размера си градът минава за най-голямото необластно селище в България.

Името, което носи от 1934 година насам, пази паметта на цар Иван Асен II, но старото Станимака още живее в местния говор. Тук планината опира до първите улици, а скалните ребра над града държат една от най-разпознаваемите средновековни крепости в Тракия.

Оттук минава старият път през Пловдив, Смолян и Ксанти към Беломорска Тракия. Мнозина спират на път за планината. Близостта до Пловдив го прави удобна еднодневна цел, а ски курортът Пампорово е само на час нагоре в планината. Реката, която дава ритъма на града, е Чая, наричана още Асеница, и след като слезе от Родопите и мине през центъра, тя се влива в Марица покрай крайречни алеи и паркове.

Асеновата крепост над дефилето на Чая

Каменната твърдина, дала днешното име на града, се издига върху отвесна скала. Тя е на около два километра южно от центъра, над самото дефиле на реката. Вижда се от пътя дълго преди да влезете в Асеновград и служи като ориентир за всеки, който идва откъм Пловдив по долината.

Археолозите свързват първите укрепления тук с тракийско и късноантично време, но облика, който виждаме днес, крепостта получава едва през Средновековието. В летописа на Третия кръстоносен поход от 1189 година рицарите на Фридрих I Барбароса я отбелязват под името Скрибенцион, докато императорът зимува в Пловдив преди похода към Константинопол. След падането на Константинопол през 1204 година областта попада под рицаря Рение дьо Три, който се окопава в Станимака през 1205 година, когато цар Калоян го изтласква от Пловдивско. Година по-късно рицарят се измъква и разрушава укреплението, а възстановяването му дължим на цар Иван Асен II, чието име крепостта носи оттогава.

Изкачването до върха отнема около половин час пеша от подножието. Пътеката е стръмна на места, но е добре маркирана и още преди билото се разкрива широка гледка към целия град и към входа на планината. Стените следват самия ръб на голата скала.

По пътеката табелите разказват за находките от средновековния пласт. Сред тях са оръжия, монети, керамика и сечива, които днес се пазят в музеите на града. Тези предмети очертават столетия на военна и стопанска история, събрани на тясното било над реката. Заради тях мнозина изкачват скалата не само за гледката, а и за досега с ранната история на Тракия.

В подножието има паркинг и няколко заведения, така че посещението се вписва удобно в половин ден. Най-добрата светлина за снимки е в ранния следобед, когато слънцето огрява южната стена и църквата над дефилето. През зимата пътеката може да заледи, затова стабилните обувки никак не са излишни.

Църквата „Св. Богородица Петричка“ в сърцето на твърдината

Истинският акцент на крепостта не е стената, а църквата, запазена почти цяла на самия връх. „Св. Богородица Петричка“ е двуетажен храм от XII и XIII век, изграден от редуващи се пояси тухла и камък. Високата кула камбанария се вижда отдалеч. Това е една от малкото средновековни църкви в България, оцелели в почти автентичния си вид, заради което скалата е обявена за паметник на културата.

Вътре все още се различават следи от стенописи, а пространството е разделено на горен молитвен етаж и долна костница. Архитектурата привлича не само поклонници, а и историци на изкуството, защото съчетава византийски образци с местна строителна традиция. Възрожденската църква „Света Богородица Успение“ в самия град добавя втори, по-късен пласт към религиозната история на Асеновград. Градът носи и прозвището градът на 100 църкви. По стари сметки тук се събират пет манастира, петнайсет църкви и над петдесет параклиса, разпръснати по склоновете и околните махали. Такава гъстота на свети места няма аналог в равнинна Тракия и подсказва колко дълго селището е било средище на християнско население под планината.

Около храмовете живее и силна местна традиция в иконописта и дърворезбата, занаяти, разцъфтели през Възраждането. По празници старите църкви се пълнят с поклонници от целия район и звукът на камбаните им се чува надолу по дефилето.

Бачковският манастир и пътят на юг по Чая

На десетина километра нагоре по реката, в землището на село Бачково, стои Бачковският манастир „Успение Богородично“, вторият по големина в България след Рилския. Обителта е основана през 1083 година от военачалника Григорий Бакуриани, в чийто устав за пръв път се споменава името Станимака, затова двата обекта се разглеждат в един маршрут на юг. Манастирът пази костница със стенописи от XII век, голяма сборна църква и чудотворната икона на Света Богородица, заради която на Велика събота и на Успение Богородично тук се стичат хиляди поклонници. Дворът с чинарите и каменните чешми е сред най-фотографираните места в Родопите, а в трапезарията е запазен рядък стенопис с шествие, сочен сред върховете на българското средновековно изкуство.

Малко встрани Бачковският водопад пада от около десет метра сред гора в защитената местност Червената стена, известна с редките си растения. Кратката пътека дотам е приятна разходка за семейства и добра първа стъпка към по-сериозните маршрути в Родопите на юг.

Манастирите „Свети Кирик“, „Света Петка“ и Араповският

Освен голямата обител край Бачково, около самия Асеновград има пръстен от по-малки манастири, които правят чудесни цели за половин ден. Манастирът „Свети Кирик и Юлита“ се издига на хълм над града и е известен с панорамата към дефилето, а съседният „Света Петка“ е тихо място сред зеленина, удобно за разходка от крайните квартали.

На няколко километра северно, край село Златовръх, се намира Араповският манастир „Света Неделя“. Той е единственият укрепен манастир от епохата на Възраждането в България. Високата му отбранителна кула го прави да изглежда по-скоро като малка крепост. До него е изворът, смятан за лековит, заради който мнозина местни идват тук на празника на светицата. Тези обители се връзват добре с обиколка из съседните села като Горнослав, където пътищата навлизат в по-дивата планина и минават през лозя и овошки.

Подножието около Асеновград отдавна е лозарски край и виното от мавруд е сред гордостите му, а в близките изби често може да се дегустира на място. Край града има и палеонтологичен музей, чиято сбирка с праисторически фосили е сред малкото от този вид в страната, така че една обиколка съчетава вяра, история и вкус.

От Станимака до Асеновград: имената на града

Историята на града се чете в смяната на имената му. Античното селище носи името Стенимахос. То се споменава и като Станимака в устава на Бачковския манастир от края на XI век.

През Средновековието то се превръща в стратегически пункт по пътя към планината. Под османска власт крепостта и селището за известно време стават вакъфско владение, свързано със Сюлейман Великолепни, а по-късно градът е център на нахия. По време на кърджалийските размирици в края на XVIII век Станимака пострадва тежко и според преданията е опожарявана няколко пъти. Въпреки това градът се възстановява бързо, защото лежи на оживения път между равнината и планината и търгува с дървен материал, вино и тютюн.

След Освобождението Станимака влиза в пределите на Източна Румелия, а през 1885 година заедно с областта се присъединява към Княжество България. По това време градът е известен с многобройното си гръцко население, което оставя следа в архитектурата и в лозарската му традиция. Днешното име идва през 1934 година в чест на цар Иван Асен II, така че новото име е по-скоро избор на национална памет, отколкото развитие на стария топоним.