Дерманци

Дерманци е българско село в северната част на страната, разположено в област Ловеч и община Луковит.

Намира се в живописния район на Предбалкана, край бреговете на река Вит. По данни на ГРАО към 2015 година населението му е 2203 души, което го прави най-голямото село в своята община и едно от най-големите в областта. Селото съчетава спокойствие, чиста природа и богато минало.

Това минало се простира с хилядолетия назад във времето и личи на всяка крачка из околността.

Между равнината и Предбалкана

Дерманци лежи в северозападната част на област Ловеч, в полите на Предбалкана, където равнината плавно преминава в първите хълмисти възвишения на Стара планина. Административно то е част от община Луковит, а през землището му тече река Вит, която дава живот на околните полета и гори. През самото село преминава третокласният републикански път 305. Той осигурява удобна връзка с по-големите населени места наоколо.

Това е преходна зона между Дунавската равнина и планинските склонове, а тази двойственост е оформяла климата, растителността и поминъка на местните през вековете. Най-близките съседни селища са Торос, Тодоричене, Угърчин и Ъглен. На около единайсет километра е град Луковит, а малко по-нататък се простира областният център Ловеч с неговата крепост и Покрит мост. На север пък остава Плевен, който допълва туристическата карта на областта.

Заради тези къси разстояния Дерманци е удобна отправна точка за обиколки в Северозападна България. Пътищата тук са спокойни и приятни за шофиране. От селото за час се стигат и старинният Ловеч с прочутия си покрит мост, и панорамите на Плевенския панаирен край. Тази централна позиция превръща Дерманци в удобна база за няколко дни бавно опознаване на Предбалкана.

Тихият отдих край река Вит

Тук се идва заради тишината. Селото предлага спокоен селски отдих, подходящ за хора, които търсят покой и природа далеч от градската суетня.

В Дерманци работи комплекс за гости с обща леглова база от седемнайсет места, разпределени в две къщи. В тях има самостоятелни, тройни и двойни стаи, една луксозна стая и апартамент, така че мястото е удобно и за двойки, и за по-големи компании и семейства. Екстрите включват лятно барбекю, механа с обзаведен кухненски бокс, летен двор с овощни дървета и детски кът за най-малките. Атмосферата е домашна и непринудена, типична за гостоприемството на българското село.

При нея не е нужно да напускате двора, за да си починете пълноценно. Истинското богатство на Дерманци обаче е самата река Вит. Тя протича в непосредствена близост и предлага отлични условия за риболов и отдих край водата.

Бистрите ѝ участъци привличат любителите на въдицата, а сенчестите брегове са идеални за пикник през горещите летни дни. Спокойствието на реката е сред главните причини мнозина да се връщат тук отново и отново, сезон след сезон, за да заредят сили далеч от шума на големия град. За тези, които обичат пешеходните разходки, околните хълмове разкриват красиви гледки във всеки сезон. Пролетта багри ливадите в свежо зелено, а есента обагря горите в топли медни цветове.

Тишината е пълна.

Скалният мост и крепостта при Ъглен

Околностите крият няколко находки, които заслужават специално внимание. На около шест километра е село Ъглен, което е единственото населено място в България, чието име започва с буквата „Ъ”. Край селото, над река Вит, природата е изваяла впечатляващ скален мост, познат на места под името Дупката.

Това естествено каменно образувание е сред малкото подобни на територията на страната. На около километър северозападно от центъра се издигат и останките на средновековна крепост със същото име. Крепостта е била изключително добре изградена и е използвала природните дадености на терена като част от отбраната си. Днес са запазени само останки, но мястото възнаграждава с хубава гледка към долината.

Изкачването до скалния мост е кратко, но живописно. Пътеката минава край реката, а отгоре се разкрива гледка към меандрите на Вит и към гористите баири отвъд. Мнозина съчетават отбиването с посещение и на другите природни забележителности наоколо, за да напълнят деня.

Язовирите и геопаркът наблизо

На около седем километра в западна посока, край едноименното село, лежи язовир Тодоричене. Водоемът е подходящ за риболов и пикник, а спокойните му брегове са особено привлекателни в топлите месеци.

Наблизо тече и самата река Вит. Мрежата от вода тук е гъста. В самия Луковит се намира и едноименният язовир.

Той е изграден над река Златна Панега в периода между 1926 и 1938 година. Днес водите му служат за производство на електрическа енергия и за напояване на полетата между Луковит и Радомирци. Град Луковит пък е същинска порта към един от най-красивите кътове на Северозападна България. Там може да посетите геопарка Искър-Панега, който обхваща природните и историческите забележителности около съседното Карлуково.

Геопаркът свързва ландшафтния парк край Златна Панега и Карлуковия карстов комплекс с неговите пещери и скални феномени. Тук е и прочутата пещера Проходна с двата отвора, наричани Очите на Бога, любимо място на фотографите. Любителите на пещерния туризъм ще открият много за изследване, а близостта на река Искър допълва пейзажа.

По-любознателните могат да продължат към Голяма Брестница или към планинските села край Дивчовото наблизо.

Готи, римляни и българи по река Вит

Историята на Дерманци започва далеч преди новата ера. В местностите между селото и съседния Торос са открити редица могили, които свидетелстват за древните племена, обитавали този район в най-дълбока древност. Преди римляните тези земи населявали тракийски племена, оставили следите си из околните могили и светилища. Долна Мизия по-късно става важна гранична провинция на империята, прорязана от военни пътища към дунавския лимес.

По тях се движели легиони, търговци и вести от целия познат тогава свят. През първи век земите са превзети от Римската империя и присъединени към провинция Долна Мизия. По-късно, през пети век, по време на Великото преселение на народите, в района се заселват остготите, известни още като източни готи, войнствен народ, който прокужда местното население отвъд Дунава и налага своя ред за няколко десетилетия. В края на същия век Византия сключва споразумение с остготския крал Теодорих и племето се изселва на Апенините.

На тяхно място идват български племена, които бавно овладяват цялата територия на провинция Мизия и я претопяват в новата си държава. Красноречиво доказателство за тази смяна е промяната на името на реката, от античното Утус на българското Вит. Това име се е запазило непокътнато до ден днешен, надживяло империи и преселения. През почти целия средновековен период местността остава в българско владение.

Коренът е дълбок и здрав. Могилите между Дерманци и Торос още пазят своите тайни под пръстта. Част от тях са проучвани от археолозите, а находките разказват за живот тук хилядолетия преди първите писани редове. Земята помни много.

Стратегическото местоположение край реката пази селището през целия среден век. Тук се пресичат пътища, а водата и горите дават сигурен поминък на местните. Изворите мълчат за много от тези тихи столетия.

Приемствеността обаче личи ясно в имената, в песните и в паметта на хората. Тя не е прекъсвала. Така по бреговете на Вит се редуват траки, римляни, готи и българи, всеки оставил своя отпечатък върху земята. Малко предбалкански села могат да се похвалят с толкова пластова и добре запомнена биография.

Чифлици, воденици и околийски център

По време на османския период тук се обособява чифлик на ловешкия управител, наричан аянин.

На мястото му се заселват хора от най-различни краища, сред които и заселници, дошли чак от Румъния и Сърбия. До деветнайсети век населението се препитава основно със земеделие и скотовъдство, а по течението на Вит израстват множество воденици, задвижвани от буйната речна вода. Тези воденици остават характерна черта на местния пейзаж чак до новото време.

В началото на деветнайсети век положението на хората се влошава осезаемо. Освен с лоши управници, населението се сблъсква и със заселилите се наблизо татари и черкези, дошли вследствие на Кримската война от периода между 1853 и 1856 година.

Тези размирни десетилетия оставят дълбок отпечатък върху живота в селото и върху паметта на местните.

След Освобождението Дерманци получава статут на околийски център, което се отразява изключително благоприятно на стопанското и културното му развитие. В Дерманската околия влизали общо четиринайсет общини, а селото за известно време се превръща в административно сърце на цялата околност.

Днес от онова оживено минало е останала тихата гордост на голямото предбалканско село, което пази спомена за по-значимите си дни.