Карабунар

Между две прочути реки, върху наносна земя, благосклонна към лозата, се е ширнало едно от най-едрите села в цялата страна. Карабунар. То лежи в полупланинския пазвел на Ихтиманска Средна гора, в централната част на България, и брои хиляда триста двадесет и шест души по преброяването на ГРАО към 2015 година. Малко села у нас се мерят с него по многолюдие.

Името му е преживяло вековете непроменено, а гроздето по баирите го нарежда сред първите винарски краища на родината.

Населението му е предимно източноправославно, макар че част от местната ромска общност изповядва протестантството.

Где се е сгушило селището

Географски селото ляга в източните склонове на Ихтиманска Средна гора, а от двете му страни текат две води, познати всекиму: Марица и Тополница. Почвата тук е особена и тъкмо тя заслужава първата дума. Глинесто-песъчливи наслаги покриват равното, а склоновете на околните височини са изваяни от тъй наречените делувиални наноси.

Това съчетание прави землището ненадминато за лозе.

Не е за чудене, прочее, че Карабунар минава за един от най-добрите винарски райони в страната, а виното тук не е стока, а гордост. Административно селото приляга към Община Септември и Област Пазарджик. През него тегли третокласният републикански път 8402. Само на крачка северно пък преминава лентата на автомагистрала Тракия, която скъсява пътя до всяка посока. Най-близките селища са Бошуля, Виноградец, Памидово, Величково, Динката и Злокучене. Съседството е гъсто, землищата се допират.

Който подходи към Карабунар откъм магистралата, го заварва легнал в широка котловина, заслонен от баирите на Средна гора, ала отворен към полето на юг. Тъкмо в това издаване между планина и равнина се крие нравът на мястото. Тук са налице и хладният планински гръб, и топлата приветлива низина, събрани в едно землище. Лозята тръгват от самите къщи и се качват по полегатите склонове, додето стигнат гората. Полето пък ражда жито и зеленчук. Малцина крайща у нас сбират на тъй тясно толкова различни земи.

Двете води и наносната земя

За да се разбере Карабунар, най-добре е да се тръгне по водите. Марица и Тополница текат от двете страни на землището и открай време са му били и поминък, и граница. Те поят корените на лозята с тиха, упорита настойчивост. Те носят прохлада в горещите месеци. По техните долини са минавали кервани и войски, додето планинските проходи са оставали затворени за големия друм. Земята, що тия две реки са трупали столетия наред, е истинското богатство на селото.

Наносите по равното са дребни и ронливи, лесни за корена на лозата. По склоновете пък делувиалните пластове държат влагата, без да я задушават. Тъкмо това равновесие между песъчливо и глинесто прави гроздето тукашно ситно, сладко и тежко на сок. Старите лозари знаят: не сортът прави виното, а земята под него. А земята тук е щедра рожба на двете води, изтъкана от наклона на баирите и от милостта на наносите.

Лозето, трапезата и празникът на виното

Поминъкът тук отколе се върти около лозето, а най-светлият ден за карабунарци пада посред зима. Трифон Зарезан, четиринадесети февруари.

Тогава цялото село излиза по баирите, зарязва чукан и вдига голямо тържество, каквото малко места познават. Има и обичай, който трае от памтивека: надпревара за най-доброто вино, направено от местно грозде. Лозарят, комуто отсъдят първенство, носи славата си до следващата зима, че тук виното не е питие, а мерило за честолюбие. Трапезата на селото също има свой нрав и свои имена. Карабунарци са прочути с няколко рецепти, що не ще се намерят другаде в същия вид: тепсикебап, печено агне в зидана селска фурна и варена пуйка.

Гозбите са тежки, селски, направени за дълга софра. Кой ги опита веднъж, ги помни. А околността зове за разходка, защото планинският гръб на Родопите не е далеч, особено за оногова, който пътува с автомобил.

Около лозето се върти и целият годишен ред на селото. Напролет се копае и пръска, лете се връзва и пази от градушка, наесен се бере и тъпче, а зиме се зарязва и опитва. Всеки месец си има свое задължение към лозата. Тая верига от грижи е предавана от баща на син столетия наред и тъкмо тя крепи славата на карабунарското вино. Без нея землището би било само хубаво. С нея то става прочуто.

Къде да отседне пътникът

Който дойде да преспи, ще намери подслон в местната вила, която разполага с леглова база от двадесет места. Тя не е проста къща за нощувка. Към нея има собствена винарна, спа кът, открит басейн, детска площадка и място за барбекю, тъй че гостът да не дири нищо отвън. Дворът е широк. Тишината е честа гостенка тук.

Карабунар е добра спирка за оногова, който иска да съчетае спокойствие с вкус на истинско вино. Денем може да се обходят лозята и да се слезе край някоя от двете реки, а вечер да се опита от трапезата на стопаните. Селото не залъгва с шум и блясък. То предлага друго, по-трайно: усещане за вкоренен, неприбързан живот, какъвто градът отдавна е забравил.

Затова мнозина се връщат пак, щом веднъж вкусят покоя му. Близостта до магистрала Тракия пък прави селото удобна изходна точка за по-широка обиколка. Оттук лесно се отбива до Пазарджик, а планинските проходи към Родопите са на час път с автомобил. Може сутрин да се тръгне край лозята, обед да се обиколят старините, а привечер пак да се прибере на тиха софра. Малко места съчетават тъй сполучливо уединение и удобство. Карабунар е едно от тях.

Светините и старините наоколо

Сред всичко, що Карабунар пази, най-напред стои църквата Свети Йоан Предтеча.

Тя е въздигната през 1818 година и носи рядка чест: обявена е за архитектурен паметник на културата с национално значение. Времето я е щадило, но не докрай. През 2006 година покривът ѝ бе подменен със средства, дарени от местен жител, та храмът да не пострада от дъждовете. Старите камъни още държат.

Околността пък е пълна със следи от по-стари векове. Наблизо стърчат останките на крепостта Бона мансио, позната и под името Мансио Лиса, а малко по-нататък се крие калугеровският манастир Свети Никола. Жадният за изцеление може да отбие до минералния комплекс Топлата вода. А за оногова, който обича древните вярвания, наблизо има светилище на Акслепий Земидренски, що носи диханието на отколешни богослужения. Тези места не са пригладени за туриста. Тъкмо това им е чарът.

Който има час за обикаляне, добре е да вземе тия светини наведнъж, защото лежат близо една до друга. Храмът разказва за вярата на новото село. Крепостта Бона мансио пази паметта на римския друм. Манастирът Свети Никола приютява монашеската тишина. А минералната Топлата вода тегли към себе си всеки, който дири цяр в топлите извори. Така в едно землище се събират четири различни молитви, отправяни през толкова различни векове.

Следите на отколешния живот

Самото село е от по-младите по нашите земи. То се ражда през османския период и оттогава носи едно и също име, без да го мени. Ала землището му крие много по-стар живот.

Южно от Карабунар, по протежение на стария Траянов друм, личат следи от селище, датирано от трако-римската епоха, когато през тия места са минавали кервани и легиони. Сведения за второ старо селище има и в местността Юрта. Според историците там е тлеело старо българско село още преди османското нашествие. Близо до Карабунар пък се изправя тъй наречената Биволска скала, а до нея две по-малки скали ѝ правят дружина. Вярва се, че те са скално светилище от бронзовата епоха, ала това тепърва се проучва от археолозите на музея в Септември. Местните предания твърдят друго, по-конкретно: че днешните българи в селото са дошли от село Алино, Самоковско, преди някакви триста или четиристотин години.

Свободата идва на части. Още след Освобождението от 1878 година Карабунар преминава под българско управление, ставайки част от автономната област Източна Румелия. Сетне, едва след обявяването на Независимостта през 1908 година, селото влиза в пределите на съвременната българска държава, дето стои и до днес. Тъй землището на Карабунар крепи в пазвите си две памети наведнъж: старата, на римския друм и тракийските светилища, и младата, на лозето и софрата.

Реките Марица и Тополница са били негов поминък и негова граница открай време. Те поят корените на лозята. Те са отвеждали кервани и войски през вековете. И до днес селото живее по същата мярка, по която е живяло и преди столетия, вкопчено в гроздето, в земята и в неизменното си име. Малцина места по нашите земи носят тъй непокътната нишка между древността и днешния ден. Затова, който дойде тук, не намира обикновено село, а жива хроника, в която всяко лозе, всяка скала и всеки храм разказват по къс от една обща, дълга повест.