Буйново

Буйново е малко планинско село в община Борино, област Смолян, сгушено в дъното на Буйновското ждрело в Западните Родопи. Населението му е 313 души по данни на ГРАО към 2015 година, а границата с Гърция минава само на 2 км южно от последните къщи. Селото лежи в историко-географската област Рупчос и до него се стига по четвъртокласен републикански път, който следва течението на Буйновската река.

Дълбок пролом, гранична тишина и струпване на пещери наоколо, ето защо мястото си заслужава отбиването от главния път. Тук пътникът оставя зад гърба си забързаните курорти и навлиза в свят, в който мащабът се мери с височината на скалите, а времето сякаш тече по-бавно. Малцина български села предлагат толкова цялостно усещане за уединение на толкова достъпно разстояние от асфалта. Затова Буйново привлича еднакво любителите на пешеходния туризъм, изследователите на пещери и онези, които просто търсят тишина сред дивата родопска природа.

Буйновското ждрело и реката, която го е изсякла

Буйновското ждрело е природният феномен, с който селото е свързано в съзнанието на всеки, минал оттук. Това е пролом на Буйновската река, прорязан в мраморните пластове на Западните Родопи, дълъг около 10 км, чийто горен край опира именно в село Буйново. Скалните стени се издигат отвесно над тясното шосе и на места почти затварят небето над водата.

Шосето през ждрелото свързва Буйново със съседните Кожари и Ягодина, тъй че проломът е едновременно забележителност и единствен път навън. През зимата теснината остава сенчеста и студена, докато през лятото носи прохлада дори в най-горещите дни. Който върви пеша по дъното, чува почти само реката, а ехото на стъпките се връща от мрамора.

Тук са описани защитени животински и растителни видове, заради което районът е под особен режим на опазване, а вертикалните мраморни плочи отдавна са обикнат участък за алпинисти. Геолозите обясняват ждрелото с бавното врязване на водата в карста през десетки хиляди години, затова стените са на места гладки като плоча, а другаде разкъсани от пещерни отвори, които приютяват прилепи. Именно това го прави учебникарски пример за родопски пролом. Който се отбие напролет, ще завари реката пълноводна и шумна, а скалите окичени с първата зеленина.

Старите хора наричат теснината просто „ждрелото” и мерят пътя по нея не в километри, а в завои. Всеки завой пази своя сянка и свое име, запомнено от някогашните коларджии и горяни. Лете оттук слизат стада, а тропотът им се смесва с глъчта на водата. Гласът на реката се мени от ден на ден.

Връх Виденица и светилището на Дионис

Над селото се извисява връх Виденица, висок 1652 метра. На билото му археолозите са открили открито тракийско светилище, което свързват с култа към бог Дионис, бога на виното и плодородието в древна Тракия.

Изкачването дотук е сред любимите кратки маршрути на гостите на селото, защото отгоре погледът обхваща билата чак до гръцка територия. Светилището без покрив, изложено на ветровете, обяснява защо траките са избирали именно такива високи, открити места за обредите си. Находките от района, керамика, монети и сечива, потвърждават, че човешко присъствие тук има от хилядолетия.

В ясен ден от билото се различават съседните родопски ридове, а долу се вие сребристата нишка на реката. Името Виденица иде тъкмо от широкия обзор, който върхът дава, мястото, откъдето се види надалеч. Подобни тракийски светилища има по много родопски била, но малко са така добре свързани с конкретно село. Пътеката нагоре не е тежка и в умерено темпо се изкачва за час и половина, което я прави подходяща и за по-неопитни туристи.

За посетителя това е възможност да съчетае физическо усилие и допир до древността в един следобед, жив урок по история под открито небе. Малцина места предлагат толкова осезаемо чувство за приемственост между траки и днешни обитатели на долината.

Ягодинската пещера и Дяволското гърло наблизо

На 8 км от Буйново се намира Ягодинската пещера, една от най-известните в страната, развита на три нива с обща дължина над 10 км. Вътре посетителят вижда сталактити, сталагмити и сталактони, а също редките пещерни перли и образуванията, наречени „леопардови кожи”.

Недалеч, в посока Триград, е Дяволското гърло, пропастна пещера, образувана при пропадане на земни пластове. В нея зимува най-голямата колония пещерен дългокрил прилеп в България и на целите Балкани, което я нарежда сред ценните места за дивата природа в Европа. Подземният водопад вътре е сред най-високите в страната и оставя силно впечатление на всеки посетител.

Севернее, на около 8 км от селото, е и Музеят на мечката, посветен на кафявата мечка, чиято популация в Родопите остава една от стабилните в страната. За база нощувка мнозина избират хижа Триградски скали в Триградското ждрело, с 85 места, самостоятелни санитарни възли и просторен паркинг пред входа.

Двете пещери, заедно с близкото Триградско ждрело, оформят един от най-впечатляващите карстови райони у нас, а областният център Девин е удобна изходна точка за по-дълъг обиколен маршрут из тази част на Родопите. Оттам пътищата водят както към триградския карст, така и към язовирите на юг. Малцина места в България събират толкова пещери, проломи и върхове на толкова малка площ.

Водачите из пещерите обичат да напомнят, че подземният свят тук е по-стар от всяко предание. Водата е дълбала този карст хилядолетия наред, преди първият човек да слезе в долината. Затова всяка обиколка е и пътуване назад във времето. Тъмно, влажно, безмълвно.

Юруци, Наипли и пътят към България

Историята на селището е по-стара от името му. Според археологическите находки тук е имало живот още от края на бронзовата епоха, около 1000 година преди Христа, когато тракийски племена обитават долината и оставят керамиката и монетите, които учените откриват днес.

През Средновековието сведенията изтъняват, а след османското нашествие в землището се заселват юруци, скотовъдци, търсещи удобни високопланински пасища за стадата си. През 18 и 19 век юруците напускат тези земи, а имотите им изкупува местното българомохамеданско население. Така долината постепенно сменя своите стопани, без да изгуби пастирския си облик.

Стефан Захариев отбелязва, че към 1850 година в селището, тогава носещо името Наипли, живеят близо 350 българомохамедани. След Балканските войни през 1913 година мястото влиза в пределите на Царство България, а през 1934 година получава днешното си име Буйново. Така едно гранично родопско село сменя империи, имена и стопани, без да напусне своя пролом. Тази напластена памет личи и до днес в говора, в имената на местностите и в разказите на старите хора. Който поразпита из селото, ще чуе предания за стари кервански пътеки, за гранични патрули и за времена, когато долината е била много по-оживена, отколкото изглежда днес.

Имена, предания и говорът на долината

Името на селото иде от нрава на самата река. Буйна, припряна, шумна напролет, тя е дала на мястото облика и думата за него. Преди да стане Буйново през 1934 година, селището се е казвало Наипли, име от османско време, останало в стари карти и регистри. Местните помнят и двете имена и до днес ги редят в разказите си край огнището.

Говорът тук е роден родопски, с меки, провлачени гласни и стари турцизми от пастирското минало. По имената на местностите личи кой и как е стопанисвал долината, поляна по поляна, рид по рид. Старите хора разказват за кервански пътеки през пролома, за гранични патрули и за зими, в които снегът затварял теснината със седмици наред. Малко предания, но вкоренени дълбоко. Който поседи на приказка пред някоя къща, ще чуе долината разказана отвътре, с имена и случки, които никоя карта не помни.

Селски туризъм и родопско гостоприемство

Буйново обещава спокойна, неприпряна почивка далеч от пренаселените курорти. Селото разполага с два семейни хотела, по-големият с 28 места, ресторант, чевермеджийница и лятна градина за 40 души, подредена в автентичен родопски стил. Оттук тръгват разходки и маршрути из ждрелото, изкачвания до Виденица и еднодневни обиколки до пещерите.

Гостите често се отбиват в общинския център Борино, към който административно спада селото. За зимен сняг и ски наблизо е и Пампорово, а за традиционна родопска атмосфера, гайди и стара архитектура си струва отбивката до Гела.

Кухнята тук е неподправено родопска, с чеверме, печена пъстърва, домашно сирене и картофи на жар. Чевермеджийницата в по-големия хотел приготвя месото по стария начин, на бавен огън часове наред. Вечер в лятната градина се сервира под открито небе, а тишината на пролома допълва вкуса. Близостта до Доспат с неговия язовир и до областния център Смолян допълва възможностите за по-дълъг престой.

Денят тук започва с песен на петли и мирис на печено, а свършва с тишина, каквато градът отдавна е забравил. Стопаните посрещат госта като свой, наливат домашна ракия и редят трапезата без бързане. Гостоприемството по тези места не е услуга, а стар обичай. Простичко и искрено.

В малкото гранично село вечерта пада тиха и тъмна, а звездите над пролома се виждат рядко добре. Тъкмо това съчетание от чист въздух, домашна храна и пълно спокойствие връща гостите тук година след година.