Кападокия

# Кападокия

Представи си земя, която не прилича на нищо друго по света. Кападокия е вулканична област в централна Турция, на около хиляда и четиристотин километра от София. Тук скалата мени формите си като насън. Земя като от друга планета.

Прочута е с каменните комини на феите, с подземните си градове и със стотици балони, които всяка сутрин се вдигат над долините край Гьореме. Невиждано е.

Името идва от староперсийското Катпатука, тоест земя на красивите коне. По тукашните църкви се пази и преданието, че това е родният край на Свети Георги.

Меката вулканична скала позволила на хората да копаят жилища, килии и храмове направо в масива, така че се ражда пейзаж без аналог по средиземноморските маршрути на Турция.

Областта обхваща части от провинциите Невшехир, Аксарай, Нигде, Кайсери и Кършехир. Туристическото ѝ сърце е градчето Гьореме.

Платото лежи на около хиляда до хиляда и двеста метра височина и е оградено от два угаснали вулкана.

Ерджияс се извисява на хоризонта, а Хасан му приглася отсреща.

Климатът е рязко континентален, с горещи сухи лета и студени снежни зими. Затова пейзажът се сменя коренно според сезона.

Зимната Кападокия под сняг, с балони над побелелите комини, е сред най-търсените гледки в страната.

Комините на феите и долината Зелве

Откъде идва тази причудлива гледка? Най-разпознаваемите силуети тук са комините на феите.

Това са конусовидни скални стълбове с по-твърда базалтова шапка отгоре, която пази мекия туф под себе си от ерозия. Падне ли шапката, колоната започва бавно да изчезва. Геолозите ги наричат худуси.

Долината Зелве е стар скален комплекс, обитаван чак до средата на миналия век, когато ерозията станала опасна и жителите били преселени. Днес тя е музей на открито с три каньона, свързани с прокопани тунели. Цял свят, изчезнал под скалите.

В скалите личат стара джамия, мелница и десетки жилищни ниши на етажи. Наблизо е Пашабаа, наричана Долината на монасите.

Тук стълбовете са едни от най-добре оформените в областта, някои високи над четиридесет метра, а в един от тях се крие параклис на Свети Симеон Стълпник.

Двете долини са на минути една от друга.

Затова мнозина ги обхождат заедно в едно полудневно ходене, а по пътя търговци продават сушени кайсии и тиквени семки от околните стопанства.

Наблизо се крие и Деврент, наричана Долината на въображението. Тук ерозията е изваяла скали, в които всеки съзира по нещо, било камила, змия или морски тюлен. Деца и възрастни се надпреварват да разпознаят фигурите, а фотоапаратите не спират нито за миг.

Скалните църкви в музея Гьореме

Гьореме е сърцето на областта и оттук тръгват повечето балони и обиколки. Над селището се простира едноименният Музей на открито, вписан в списъка на ЮНЕСКО.

В тесния процеп между скалите са скрити десетки изсечени църкви от византийско време.

Тъмната църква пази най-ярките стенописи в целия комплекс, които оцеляват именно защото малкото дневна светлина забавя избледняването. Сцените с раждането, кръщението и разпятието на Христос са рисувани с наситено синьо и охра.

Влиза се с отделен билет.

Наблизо стоят Ябълковата църква, Църквата със сандалите и Змийската църква, а имената им идват от детайли по самите стенописи, докато из цялата област се броят около триста и седемдесет изсечени и изографисани църкви.

Това гъсто струпване обяснява защо тук са се крили първите християнски общности. Според преданието по тези земи е проповядвал Свети Василий Велики.

Самото градче Гьореме отдавна живее от своите гости. Хотелите тук са издълбани направо в скалата, с топли стаи под каменни сводове и тераси към долината. Привечер покривите се пълнят с хора, зачакали залеза над комините с чаша чай в ръка.

Който търси още исторически досег, добавя към маршрута и Истанбул с неговите базилики, или старата столица Одрин по пътя от България.

Подземните градове Деринкую и Каймаклъ

Под повърхността на платото се крие друг свят. Цяла мрежа от подземни градове е изкопана дълбоко в мекия камък, а най-известният е Деринкую. Слиза се дълбоко в тъмните недра.

Той слиза на около осемдесет и пет метра под земята, в осем достъпни нива, и е можел да приюти хиляди хора заедно с добитъка им. Тези лабиринти имат вентилационни шахти, кладенци, складове, обори и параклиси, а тежки кръгли каменни врати се търкалят отвътре и затварят коридорите при всяка опасност отгоре.

Така всеки етаж се превръща в самостоятелна крепост.

По-близкият Каймаклъ е по-широк и нисък, с по-полегати проходи, затова мнозина го предпочитат пред Деринкую. Смята се, че двата града са били свързани с тунел, дълъг почти девет километра.

Хората са се крили тук по време на нашествия и гонения. Първите помещения вероятно са изсечени от хетите преди близо четири хиляди години, а по-късно ранните християни ги разширяват за дълго укриване.

Археолозите още откриват нови входове под дворовете на съвременните къщи. Влажността долу остава ниска, затова тук са се пазели зимнина, зърно и бъчви с вино месеци наред.

Животът долу е бил истинско инженерно чудо. Тесни шахти вкарвали чист въздух чак до най-дълбоките нива, а по улеи се стичала вода до скрити кладенци. Мракът се разсейвал с маслени светилници, а димът от огнищата се отвеждал по отделни канали, за да не издаде скривалището отгоре. Долу имало обори за добитъка, винарни, складове и дори училища, тъй че животът продължавал почти нормално дори под земята.

Освен Деринкую и Каймаклъ платото крие и десетки по-малки подземни селища, сред които е Йозконак. Много от тях още не са напълно проучени. Учените смятат, че под цялата област се крие мрежа от тунели, свързвала някога цели общности под земята.

Кръглите каменни врати са тежали по няколко тона и се затваряли само отвътре. Веднъж затворен, входът бил почти невъзможен за разбиване, а нападателят оставал заслепен в тесните тъмни ходове. Историци смятат, че цели общности са издържали под земята със седмици, докато опасността отгоре отмине и стане безопасно да излязат на дневна светлина.

Балоните над платото и крепостта Учисар

Балонът над Кападокия е изживяване, заради което хората идват чак дотук. Кошниците се вдигат в часовете преди изгрев и плават на стотици метри над комините.

Пътниците посрещат първите лъчи с чаша шампанско в ръка. В ясно утро над платото се събират над сто балона едновременно.

Това прави небето тук едно от най-натоварените за този спорт в света. Небето кипи от багри и кошници.

Гледката отгоре обхваща Долината на гълъбите, наречена така заради хилядите гълъбарници в скалите. Виждат се и съседните розова и червена долина, които светят най-силно по залез.

Полетите зависят изцяло от времето. При силен вятър всички кошници остават на земята.

Над всичко това се извисява Учисар, най-високата точка в областта. Това е естествена скална крепост, пронизана от стотици тунели, а от върха погледът стига до вулкана Ерджияс на хоризонта.

Залезите оттук са също толкова търсени, колкото изгревите от балон. От подножието тръгва и популярният маршрут през Долината на любовта.

Полетът се запазва предварително, понякога седмици напред, защото местата са ограничени. Сутрин се става в тъмното, но наградата си заслужава всяка минута недоспан сън. Който предпочита да остане на земята, обхожда долините с атв или на кон между комините.

Червената река, лозята и тайните на оникса

През Кападокия лъкатуши Къзълърмак, тоест Червената река. Тя е най-дългата река изцяло в пределите на Турция, а името ѝ идва от червеникавата глина по бреговете.

Покрай нея е градчето Аванос, прочуто с грънчарството си от хилядолетия. Тук глината се върти на колело по начин, предаван от баща на син.

Аванос е и градчето на оникса, полускъпоценния камък, който тук дялат на гривни и фигурки, а по дюкяните се продават и черни ониксови накити, които местните смятат за пазители от уроки.

Вулканичната почва прави областта стар винарски край. Лозето расте върху пепел и камък.

Местните сортове Емир, Окюзгьозю и Каледжик Карасъ зреят по тукашните лозя още от хетско време, а много изби предлагат дегустации в зали, изсечени направо в скалата.

Температурата там остава постоянна през цялата година.

Виното от Кападокия се споменава в пътеписи отпреди векове като едно от най-доброто в Анадола. Сред кулинарните спомени са медената баклава и тестикебап, печен в запечатано глинено гърне.

Аванос пази и една чудата забележителност, музей от кичури коса, оставяни от посетители с десетилетия. Из града още тракат грънчарските колела, а майсторите канят всеки да опита ръката си в глината. Килимарството също е живо, а по дюкяните се пазарят бавно, с чаша чай и усмивка.

След прашните долини мнозина продължават към морето. Пътят води към плажовете на Анталия и Алания или към по-тихите заливи на Бодрум и Мармарис.