Везенково

Везенково е старинно българско село в източната половина на страната, сгушено по южните склонове на Стара планина, там където планината слиза досами прага на къщите. Към 2015 година жителите му наброяват 357 души. Те са потомци на род, който се е препитавал от земята и гората от незапомнени времена, орейки нивите и пасейки стада по околните склонове. Селото носи името на българския лекар Константин Везенков, участник в Руско-турската освободителна война, ранен край тукашните места.

Тая памет за саможертвата стои вградена в самото име на селището. Тукашният кът пази духа на един стар планински край, където животът и до днес тече по мярата на природата, а времето сякаш е забавило своя ход.

Където е сгушено селото

Административно Везенково се числи към Община Сунгурларе и Област Бургас. Разположено е по южните поли на източния дял на Стара планина, а съвсем близо до него тече река Луда Камчия, чието име никак не е случайно. Тая река се слави с буйния си нрав през пролетните пълноводия, когато водите ѝ помътняват и забързват.

През селото минава четвъртокласен републикански път. Само на няколко километра се проточва първокласният републикански път 7, който връзва селището с по-широкия свят и с крайбрежните градове отвъд планината. Най-близките населени места са Бероново, Садово и Велислав, пръснати наоколо по гористите поли. Тоя край е стар кръстопът, защото тъкмо тук, в подножието на прохода, открай време са се пресичали пътищата на търговци, войски и пастири. Планинският въздух и дълбоката тишина и до днес даряват пътника с рядък покой, какъвто трудно се намира другаде.

Склоновете наоколо са обрасли с дъбови и габърови гори, в които напролет ехти птича глъч. Землището е стръмно и каменисто, белязано от старите калета, които някога са пазели прохода.

Поминък и тих отдих

Туризмът във Везенково е скромен и кротък. Тук работи само една къща за гости, която предлага петнайсет места за нощувка край самата река Луда Камчия. Тя е издържана в стилен и съвременен вид, без да губи селската си душа. Околностите пък са истинско богатство за любителя на открития и на дългите разходки сред природата.

Гостите могат да се отдадат на лов и риболов в близката река, да обходят старите калета по височините или да поемат на излет до прочути съседни места. Жеравна не е далеч, наблизо са Сунгурларе с винарските си изби и старият възрожденски Котел, а морето се мярка отвъд планинския гръб.

Който отседне тук, има какво да види за дни наред. Всеки изгрев отваря нова посока за разходка сред гори, вода и стари камъни. Затова кътът се харесва най-вече на онези, които обичат тихите и съдържателни пътувания.

Крепости, пещери и стари храмове

Околността на Везенково е щедро осеяна със следи от миналото и с истински природни чудеса, каквито рядко се събират на едно място. На около пет и половина километра, край село Садово, се крият останките от средновековната крепост Садовско кале. Тя някога е бдяла над пътищата по поречието на Садовската река, ала днес от цялото укрепление е оцеляла само източната стена, изправена като самотен пазач сред тревите. Природата наоколо е сурова, но пък величава.

Наблизо се крият и подземни тайни. На дванайсетина километра зее пещерата Черните извори, през чиято утроба безшумно тече подземна река. В дъното ѝ блика студен карстов извор, макар самата пещера да е по-скоро бедна на образувания и без пищни сталактитови гори. Истинска прелест е и местността около водопада Сини вир, край село Медвен, на около тринайсет километра оттук. Водопадът е висок близо четири метра. До него водят упътващи табели, които преведат госта през живописната местност чак до ръба на падащата вода.

Историята оставя дълбока диря и в тукашните храмове. В село Лозарево, на седемнайсет километра, стои църквата Свети Димитър, въздигната през хиляда осемстотин петдесет и осма година от прочутия майстор Генчо Кънев. Храмът е ограбен и опожарен през Освободителната война, а сетне грижовно реставриран до първоначалния си вид. Стените му и днес пазят топлината на възрожденското майсторство. Тук миналото не е музейна витрина, а жива нишка, която продължава да свързва поколенията с корените им.

На осемнайсет километра се крие Пещерата на Раковски, дълга сто трийсет и шест метра. Тъкмо в нейния влажен полумрак през хиляда осемстотин петдесет и четвърта година Георги Раковски започва да пише своята поема „Горски пътник”, търсейки убежище и вдъхновение сред студения камък. Цялата тая околност, осеяна с крепости, пещери и стари храмове, се разгръща като летописна книга.

Язовир Камчия и водните простори

Сред водните дарове на този край изпъква язовир Камчия. Той е един от най-големите в региона, проснат по поречието на река Луда Камчия. Строежът му е завършен през хиляда деветстотин седемдесет и трета година, а днес той служи като главен водоснабдител на общините Бургас и Поморие. По бреговете му се откриват чудесни условия за къмпинг, излет и спокоен риболов сред природата.

Рибата тук изобилства. Във водите виреят костур, попче, сом, каракуда и едър шаран, които мамят въдичарите от близо и далеч през целия топъл сезон.

Тихите заливи на язовира са същинско убежище за душата. Под сянката на крайбрежните дървета пътникът лесно забравя за времето. Остава само плисъкът на водата и песента на щурците, докато слънцето бавно се спуска зад планинския гръб.

По дирите на древността

Историята на Везенково е забележително дълбока за едно толкова малко село. Смята се, че то съществува като населено място от повече от две хилядолетия. Толкова дълъг живот е рядкост дори за старите балкански селища, скътани сред планините. Намиращите се наблизо крепости на Малкото и на Голямото кале издават какво значение е имало то в стари времена, когато охраната на прохода често е решавала съдбини.

Коренът на тая значимост е един проход. Става дума за Върбишкия проход, който открай време е свързвал крайдунавските равнини с топлото южно крайбрежие. През него минава пътят на тракийските племена, на Византийската империя и на Първата българска държава. Оттук са преваляли войски и тежки кервани, натоварени със стока за далечни земи, а всяка епоха е оставяла своя отпечатък по околните ридове. Стражата над този проход е била въпрос на оцеляване. Затова и калетата по височините никога не са оставали без будни очи.

С идването на османското владичество ритъмът на живота се променя, но не и упоритостта на хората. През дългите векове жителите се препитавали главно със селско стопанство и животновъдство. Орели са нивите по стръмнините и пасели стада по планинските поляни, събирайки реколтата и сеното преди първите снегове. Животът течал кротко и трудно. Въпреки това споменът за българското тук никога не угасва, а тихо се предава от поколение на поколение.

След Освобождението селото става част от новосъздаденото Княжество България. Оттогава то дели съдбата на родната земя, а непрекъснатата нишка на живот се проточва през хилядолетия чак до наши дни. Всеки камък наоколо пази частица от тая дълга и достойна памет.

Кога да дойдете и какво да опитате

Везенково посреща пътника различно през всеки сезон. Пролетта тук е буйна, защото река Луда Камчия се пълни и забързва, а склоновете на Стара планина се обличат в свежа зеленина. Въздухът натежава от уханието на цъфнали дървета и горски билки, а птичата песен изпълва ранните зори. Лятото пък е топло, но без задуха, понеже планинският полъх слиза откъм билото и носи прохлада в най-горещите дни.

Есента е истински ловен сезон. Гората се багри в топли краски, а из старите местности и калета тръгват любителите на дивеча и тихите преходи. Зимата загръща селото в тишина и сняг, превръщайки го в кротко планинско убежище. Който отседне тук, бива заобиколен от истинско селско гостоприемство. На трапезата го чакат домашни гозби, печена риба от язовира и местно вино, тъй както е било открай време по тия краища. Тукашният вкус помни старите рецепти.

Вечер селото утихва напълно. Само някое куче излайва в далечината, а над комините се вие тънка нишка дим. Небето над планината се обсипва със звезди, каквито големият град отдавна е забравил.

Затова Везенково възнаграждава онзи, който търси автентичния дъх на планинска България, далеч от градската суета и забързаност. Веднъж дошъл, човек отнася оттук спомен за вода, камък и топлина.