Костел

Има села, които не крещят за внимание, а чакат търпеливо да бъдат открити, и Костел е едно от тях. То не блести с дворци и шумни празненства.

То предлага друго, по-рядко богатство.

Сгушено в недрата на Еленския Балкан, това дребно селище живее със своя бавен ритъм, с реката, която го пресича, и с горите, които го обгръщат отвсякъде.

Готови ли сте да забавите крачка?

Тихото лице на Еленския Балкан

Костел е малко българско село в централната част на страната, разположено там, където планината омеква и хълмовете слизат полегато към реката. Населението му е едва шейсет и три души според данните на ГРАО за 2015 година, а това число казва почти всичко за ритъма на живота тук. Надморската височина е петстотин и дванайсет метра, землището се разстила на петдесет и шест квадратни километра, и в тази шир живее шепа хора. Селото е скромно. То не се хвали с битки и кервани, но пази една тиха гордост, защото е родно място на българския революционер Христо Сираков. Кой би предположил, че толкова дребно землище ражда толкова голям дух?

Като много свои събратя из този край, Костел печели сърцето на пътника не с показност, а с природа, която мълчи и лекува.

Къде се сгушва селото

Районът, в който лежи Костел, е планински, ала по мерките на Еленския Балкан е сравнително нисък и приветлив. Съвсем наблизо се намира резерватът „Бяла крава”, а именно от неговите пазви извира Костелската река, която после преминава кротко през самото село и му дава име и глас. Административно селището принадлежи към Община Елена и Област Велико Търново, което го вписва в една от най-възрожденските части на страната. До него се стига по четвъртокласен републикански път, който на север се свързва с второкласния път с номер петдесет и три. Пътят не е бърз. Той обаче е красив.

Най-близките населени места са Събковци, Колари, Валето, Граматици, Чакали, Палици и Марян, а до възрожденския град Елена остават около петнайсет километра. Тази мрежа от китни махали и заспали селца сякаш кани пътника да се изгуби нарочно, да забави крачка и да остави картата настрана.

Какво предлага туризмът тук

Костел не е място за тълпи, а за онези, които търсят уединение и истинска тишина. Селото разполага с три къщи за гости, две от които предлагат по десет места, а третата осем, тъй че подслон винаги ще се намери за едно семейство или малка дружина. И трите са осъвременени и ремонтирани, обзаведени са с редица удобства, а сред тях изпъква външният открит басейн, който в летен ден превръща планинския престой в нещо неочаквано разкошно.

Какво повече е нужно на изморения от града човек? Селото е прекрасно за семейни почивки, за тихи събирания, за излети и за еко туризъм, който тук не е модна дума, а начин на живот.

Съвсем наблизо се извисява и връх Чумерна с внушителните си хиляда петстотин трийсет и шест метра, най-високият в Елено-Твърдишкия дял на средна Стара планина. Костел е и начало на много екопътеки. Те ще ви разкрият Балкана в пълния му блясък.

Природата наоколо и нейните пътеки

Ако има нещо, с което този край щедро обсипва госта си, то това е природата в първичния си вид. От Костел тръгват пътеки, които се вият покрай рекички и поляни, и всяка от тях води към някоя малка изненада. Само на шест километра, близо до село Мийковци, започва Мийковската екопътека, по чийто маршрут ще минете покрай няколко живописни рекички и покрай обособени места за пикник.

Разходката е лека. Гледките са щедри. На същото това разстояние, недалеч от село Руховци и по поречието на река Мийковска, се крие Христовският водопад, който от 1974 година носи статут на защитен природен обект. Самият водопад представлява деветметрова вълна, която се хвърля надолу и се разбива в няколко последователни скали, а около него се разстилат обширни поляни, подходящи за отдих и за дълго безделие сред зеленината. Тук времето тече другояче, по-бавно, почти на капки.

Манастирът, язовирът и легендите

В радиус от няколко километра около Костел се таят забележителности, които биха засрамили не едно прочуто място. Само на четири километра, до едноименното село, се намира язовир Палици, изграден за водоснабдителните нужди на селото, но обикнат заради друго. Във водите му се срещат костур, бяла риба и шаран, поради което той е популярна риболовна дестинация, а около бреговете му има удобни места за къмпинг, пикници и разходки. На около пет километра пък, близо до село Марян, се издига Марянският манастир, един от най-старите в района. Легендите разказват, че на това място е имало обител още през осми или девети век. Днешната сграда е от 1835 година.

По време на разкопки около храма е открит мраморен саркофаг със скелет, носещ корона до главата и Евангелие в ръцете, и историците предполагат, че това вероятно е гробът на цар Борис, Михаил Покръстителя. Не е ли удивително каква тайна крие една горска обител? Около язовир Палици и манастира времето сякаш е спряло.

Тук разходката се превръща в размисъл. Водната шир оглежда небето, а старите манастирски стени пазят прохлада дори в най-знойния обеден час, когато цикадите огласят склоновете наоколо. Мнозина идват заради рибата и остават заради тишината. Други търсят легендата за царския гроб, но откриват нещо по-ценно, едно усещане за вкорененост и покой, което градът отдавна е заличил.

Кой не би пожелал да поседне на тревата край обителта и просто да слуша как мълчи планината? Именно в това безмълвие се крие неуловимият чар на тукашните места, който трудно се описва и още по-трудно се забравя.

Следите на миналото

За съжаление изворите за историята на Костел са оскъдни, почти мълчаливи, и точната година на основаването му остава неизвестна. Както повечето балкански села в този район, и Костел най-вероятно е възникнал през османския период, когато българи са се изтегляли в планината, дирейки убежище там, където турските набези са били по-редки и по-слаби. Планината е пазела хората. Тя ги е и хранела. Основният поминък на селото дълго е бил свързан с животновъдство и земеделие, а към деветнайсети век, повлияни от близостта на Елена, немалко жители усвояват различни занаяти, с които си изкарват прехраната.

След Освобождението през 1878 година Костел става част от новосъздадената българска държава и поема по своя тих път. През двайсети век обаче процесите на вътрешна миграция и урбанизация отнасят голяма част от хората към големите градове.

Така селото се смалява. Но не изчезва, а остава да чака своите гости.