Кожари

Кожари е малко планинско село в община Борино, област Смолян, кацнало на надморска височина от 1357 метра в Западните Родопи, само на 2 километра от границата с Гърция. По данни на ГРАО населението му е 89 души (към 2015 година), а землището обхваща площ от 10 147 декара. Старото му име е Демирджилери, а през южната част на селото минава Буйновска река. Селото е изходна точка за едни от най-впечатляващите карстови забележителности на Балканите. Заради усамотеното си разположение то остава встрани от шумните маршрути и пази духа на стара родопска махала, в която времето сякаш тече по-бавно. Малцината, които стигат дотук, идват заради тишината, заради близките пещери и ждрела и заради чувството, че са попаднали на едно от последните диви кътчета на планината. Точно тази отдалеченост, която някога е била пречка за хората, днес се превръща в най-голямото богатство на селото.

Бивш Демирджилери: какво значи името

Турското име Демирджилери се превежда като „ковачи” или „железари” и сочи към поминък, познат на цялата висока част на тези Родопи. Днешното българско име Кожари пази спомен за друг занаят, свързан с обработката на кожи от добитъка, който местните стопани са отглеждали по стръмните пасища. Преименуването следва обща за района вълна от смяна на османските топоними с български, така че селото не е изключение, а част от една по-широка картина на Западните Родопи.

Самата структура на селото е махаленска, типична за тукашния планински бит. Къщите са пръснати по склона, а не събрани в плътно ядро, което подсказва, че населението векове наред е живяло от животновъдство и от гората. Този разпръснат план личи и днес, когато човек обикаля по тесните пътеки между дворовете. Каменните основи и дървените еркери издават старите майсторски ръце, които са градили за вечни студове и дълбок сняг.

Буйновска река и пътят през ждрелото

През южната част на землището тече Буйновска река, същата, която по-надолу е издълбала прочутото Буйновско ждрело край съседното село Буйново. Това е едно от най-дългите ждрела в България и подрежда долината сред най-дивите кътове на масива. Реката извира високо в граничния пояс и поема на север, като по пътя си събира водите на малки притоци от околните била. Покрай нейното корито минава четвъртокласният републикански път, който свързва Кожари с външния свят. Това е тясна планинска отсечка, по която се пътува бавно и внимателно, особено в студените месеци.

Най-близкият граничен контролно-пропускателен пункт е Илинден-Ексохи, на броени километри южно. Заради близостта до Гърция районът дълго е бил погранична зона с ограничен достъп, което е една от причините природата тук да е останала толкова съхранена. Гъстите смърчови гори, скалните венци и бистрата вода са пряко следствие от десетилетията слаб човешки натиск. Съседните населени места са разпръснати по същата долина и по съседните разклонения; сред тях са Водни пад, Жребево, Кестен, Триград и Чавдар, до които също се стига по тесните родопски пътища.

Природа, климат и тишина на високите Родопи

Кожари лежи в пояс, където зимата е дълга и щедра на сняг, а лятото остава прохладно дори в най-горещите месеци. Голямата надморска височина държи въздуха чист и сух, а вечерите носят прохлада, която мнозина гости от низината търсят нарочно. Околните склонове са покрити с гъсти смърчови и борови гори, прошарени тук-там от поляни, върху които напролет избуяват диви цветя. Тази смяна на гора и открито пространство създава пъстра картина, приятна за окото и богата на птичи песни.

Тукашната фауна е една от най-съхранените в страната. По билата се срещат сърни, диви кози и кафяви мечки, а в небето кръжат грабливи птици, които ловуват над пасищата. Реките и потоците са пълни с пъстърва, а влажните ливади привличат пеперуди и редки растения. Заради граничния режим през годините човешкият натиск тук е бил слаб, тъй че природата е запазила първичния си облик и днес възнаграждава всеки, който се изкачи дотук с гледки, каквито трудно се срещат другаде.

Дяволското гърло на осем километра

На около 8 километра от Кожари се намира една от най-известните пещери в страната, Дяволското гърло. Това е пропастна пещера, образувана при пропадане на земни пластове, а името ѝ идва от формата на входа, който напомня дяволска глава. Основната ѝ част представлява огромна подземна зала, в която шуми най-високият подземен водопад на Балканите. Водата на Триградската река се губи под земята тук и след часове изплува на повърхността, без да отнесе със себе си нито един от хвърлените предмети, които изчезват безследно в подземните галерии. Пещерата е и зимно убежище на най-голямата на Балканския полуостров колония от пещерен дългокрил прилеп, така че заради тази уязвима популация посещенията в студените месеци се ограничават.

Според една тракийска легенда именно през Дяволското гърло Орфей слиза в подземното царство на Хадес, за да изведе обратно своята Евридика. Това място е свързвало митологията на тракийското население с реалния, осезаемо страховит пейзаж на пропастта. Дори днес влизането в гръмовната зала оставя у посетителя усещане, че е прекрачил прага на друг, подземен свят.

Триградско ждрело, Ягодинска пещера и Музеят на мечката

На разстояние от около 9 километра са две други забележителности, които оформят туристическото лице на района. Триградското ждрело е скален пролом, изваян от Триградската река, дълъг между 2 и 3 километра и трети по дължина у нас след Трънското и Буйновското ждрело. Малко по-нататък се отваря Ягодинската пещера, дълга близо 10 километра и разположена на три нива. Входът и изходът ѝ са изкуствено прокопани тунели, а вътре посетителят среща десетки сталактити, сталагмити, сталактони и редки пещерни перли. Тук всяка година се провеждат сватби и дори новогодишни тържества дълбоко под земята.

В близкия Триград работи и Музеят на мечката, посветен на живота на кафявата мечка в Родопите. Експозицията разказва за любимите местообитания на животното, за заплахите пред неговата популация и дава кратък инструктаж как да постъпим при среща с мечка в гората.

Целият този възел от обекти прави Кожари удобна тиха база за хора, които искат да обходят района без блъсканицата на по-големите курорти като Пампорово. Оттук са на ръка разстояние и Девин с минералните си бани, и язовирното село Доспат. За любителите на пешеходния туризъм маркираните пътеки тръгват направо от селото и се вплитат в по-широката мрежа от маршрути по граничното било. Не са далеч и старите родопски махали като Гела, пазещи легендата за родното място на Орфей, тъй че културната и природната нишка тук вървят ръка за ръка.

Преселници от Триград и животът след промените

Историята на Кожари е пряко свързана с тази на Триград. Селото възниква от триградски стопани, които устройват тук летни колиби за добитъка си, а с времето някои семейства започват да зимуват и така се ражда постоянното селище.

Растежът му личи в числата. През 1920 година в Кожари живеят 181 души, а към 1965 година те вече са 328. В най-добрите си години селото има основно училище до четвърти клас, детска градина и дори тъкачен цех, който дава работа на местните жени. Тогава махалата е била пълна с глъч, а вечер по дворовете е миришело на топъл хляб и прясно мляко.

След 1989 година започва силно изселване към по-ниските и по-достъпни места. Семействата се преместват главно към Кричим, Стамболийски и Устина в Тракийската низина, а броят на постоянните жители рязко спада до сегашните десетки. Опустелите къщи и затихналите дворове разказват тиха история за цял един начин на живот, който постепенно се е оттеглил надолу към равнината.

Днешният живот в селото се крепи на селския и екологичния туризъм. Една къща за гости с легло за 9 души приема пътниците, които идват заради тишината, чистия въздух и близостта до пещерите, а административният център остава Борино, към чиято община спада Кожари. Близкото голямо градско средище е Смолян.

Кога да тръгнем към Кожари

Най-приятното време за път към Кожари е от късна пролет до ранна есен, когато пътищата са сухи, а пещерите и ждрелата работят с пълна сила. През този период маркираните пътеки са проходими, а дните са достатъчно дълги, за да се обходят няколко обекта наведнъж. Лятото носи прохлада и зеленина, докато ранната есен оцветява горите в топли тонове и предлага спокойствие далеч от тълпите.

Зимата има своето очарование, но изисква подготовка. Тесните родопски пътища заледяват бързо, а снегът затрупва по-високите отсечки, затова автомобилът трябва да е добре обут, а шофьорът внимателен. В студените месеци част от пещерите ограничават достъпа заради зимуващите прилепи, така че е добре посещението да се планира предварително. Който все пак дойде през зимата, заварва бяла, притихнала картина и небе, осеяно със звезди, каквото градът отдавна е забравил.

Полезно е да се вземат удобни обувки, топла дреха дори през лятото и резерва вода, защото между селата магазините са малко. Връзката с външния свят минава през Борино и Девин, откъдето тръгват и повечето снабдителни пътища. С малко планиране пътуването до това гранично родопско селце се превръща в спокойно бягство сред гори, пещери и тишина.