Върбица

# Върбица

В източния край на страната, там където хълмистият Предбалкан започва да се надига и постепенно отстъпва пред гръбнака на Стара планина, се е сгушил малкият град Върбица.

Населението му наброява около три хиляди и шестстотин души според преброителните данни на ГРАО отпреди десетина години. Името му звучи кротко. Зад тази кротост обаче стои отколешна стражева орис, защото именно оттук започва прочутият Върбишки проход, прорязал планинското тяло и свързал отвъдната земя с тукашната.

Който премине през Върбица, минава по диря, утъпкана от хан Аспарух, от хан Крум и от безчет кервани след тях. Именно затова през вековете тук са минавали не само войски, а и безброй търговски кервани, богомолци и преселници. Всеки от тях е оставял по нещо от себе си, а градчето и до днес пази духа на място, покрай което тече голям път.

Дето Предбалканът подава ръка на планината

Върбица е средище на едноименната община и спада към Област Шумен, в чийто северен дял се намира. Градът е разположен в плодородна теснина. Край него тихо ромоли река Герила, а наблизо проблясва широката водна шир на язовир Тича, който поят местните хора с особена гордост.

През самото селище минава първокласният републикански път, отбелязан в картите под номер седем, тъй че пътникът никога не остава откъснат от света. Най-близките населени места са Станянци, Величка, Менгишево и Маломир, нанизани като зърна по предпланинските чукари. Същинската стойност на това място обаче не лежи в неговата питомност, а в посоката, която отваря. На юг от градеца зейва Върбишкият проход, една от малкото порти, през които се може да се премине билото на планината.

Тъкмо тази проходна шия е придавала на Върбица стратегическо тегло през вековете. Тук теренът диктува. Който владее прохода, владее пътя между две земи, и това старите воеводи са го знаели добре. Не е случайно, че селището е кръстено на върбите край реката, но славата му идва от камъка и от прохода.

Подслон в подножието на старата порта

Който търси легло в тукашния край, бързо открива, че Върбица не е разглезена с множество хотели и пансиони.

Единственото уредено място за нощувка се намира не в самия град, а в началото на прохода. Там, на около седем километра и половина встрани, се издига хижа Върбишки проход, кацнала на близо четиристотин седемдесет и пет метра надморска височина.

Хижата разполага с осемнайсет стаи и предлага неочаквано удобство за толкова уединено кътче.

Тук пътникът намира всичко потребно за спокоен отдих. Има ресторант. Има телевизия и достъп до мрежата, конферентна зала и спортна зала, тъй че мястото е подходящо както за самотен скитник, така и за по-голяма дружина. Самата Върбица пък мами с тихи улички и неспешни разходки, при които окото бавно попива хълмистите околности и зелените склонове.

Тукашната тишина е цяр за уморения от градска глъч. Който предпочита да е сред природата, лесно съчетава нощувката в хижата с ранен преход по прохода. Оттам пътеките се разклоняват към билото, а гледките към долината възнаграждават всяко изкачване още със сутрешната свежест.

Пещерата, в която се ражда „Горски пътник“

Околностите на Върбица крият забележителности, които заслужават дълъг ден на път. Сред тях първото място държи пещерата на Раковски, наречена в чест на видния български революционер и книжовник Георги Раковски. Тя се таи в недрата на Стара планина, недалеч от възрожденския град Котел, и е сравнително достъпна за подготвения пешеходец.

До нея води тясна планинска пътека, която изпитва добрите обуща, но не плаши решителния пешеходец. Подземната зала се простира на цели сто трийсет и шест метра дължина. Любопитното е друго. През хилядо осемстотин петдесет и четвърта година именно в тази скална утроба Раковски се усамотява и започва да изписва прочутата си поема Горски пътник“.

Представете си това. Каменен сумрак, капеща вода и един буден ум, който в дрезгавината кове слово за свобода. Малко пещери в българската земя могат да се похвалят с подобно литературно тайнство. Днес входът е белязан с паметен знак, а мнозина поклонници на българското слово свеждат глава именно тук. За тях пътят до пещерата е повече от разходка, защото стъпват там, където се е родила една от най-обичаните ни поеми.

Каменни кули и водни огледала

Друга притегателна точка е средновековната крепост Садовско кале, разположена близо до едноименното село Садово.

Някога тази твърдина е бдяла над пътищата покрай Садовската река и е спирала недобрите гости. От гордото съоръжение днес е останала единствено част от източната стена.

Тя все още се извисява на около три метра и половина и продължава да напомня за отколешната отбранителна мисъл на тукашните хора.

Над всичко това обаче царува язовир Тича. Той е седмият по големина в страната.

Обиколката на бреговете му надхвърля сто километра, а стената, която удържа тежките води, е висока близо петдесет и пет метра. Язовирът напоява близките селища с питейна вода и същевременно изхранва страстта на риболовците, защото водите му гъмжат от риба. Тук вадят червеноперка, шаран и кефал, уклей и слънчева риба, бяла риба и бабушка, каракуда, сом и костур. Заради тази щедрост бреговете на язовира се пълнят с рибари във всеки топъл уикенд. Едни идват за деня с въдица и сгъваем стол, други остават да нощуват край водата, а привечер огледалната шир отразява залеза над околните хълмове.

Малко по-нататък, на около осемнайсет километра, се откроява и водопадът Сини вир, висок около четири метра, край който се отдъхва приятно сред зеленина и хлад. Мнозина съчетават язовира, крепостта и водопада в един бавен ден на път.

Горската ивица на дивия рожков

Който истински обича дивата природа, нека стигне до резервата Патлейна, отдалечен на около двайсет километра от Върбица. Това е тясна, продълговата гора, прилепнала към десния бряг на река Голяма Камчия.

На пръв поглед изглежда като обикновен горски пояс.

Зад скромния си вид обаче резерватът крие рядко съкровище. През хилядо деветстотин четирийсет и осма година ивицата получава статут на резерват, и то с ясна цел.

Тук се пази единственото в България находище на див рожков, дърво почти екзотично за нашите ширини.

Местността е защитена тъкмо заради тази рядкост. Който върви тихо по горските пътеки, може да усети как се диша на места, които човешката ръка нарочно е оставила недокосната.

Природата тук говори на свой древен език. Разходката из резервата е кратка, но оставя дълбок отпечатък у пътника. Тук няма пейки, табели и павилиони, а само гора, птичи глас и рядкото дърво, заради което всичко наоколо е грижливо опазено.

Дето хан Крум поваля цяла империя

Историческият облик на Върбица е изтъкан от воински предания. По тукашните земи има следи от живот още от дълбока древност, защото траките са обитавали този район много преди да се появи българската държава. С времето обаче проходът на юг се превръща в нещо повече от пътна теснина. Той става ос на съдбоносни сражения.

Върбишкият проход се споменава за първи път през шестстотин седемдесет и девета година от византийски хронисти, които описват как хан Аспарух нанася поражение на войските на Византия именно в тукашните клисури. Това е само началото на дългата воинска повест на това място. Теснината е тясна и стръмна, а който я владее, диктува хода на цели походи.

Тъкмо затова през следващите столетия проходът се превръща в любимо бойно поле на българските владетели, които умеят да примамят неприятеля в каменния капан и да го затворят между склоновете. Най-славното събитие настъпва малко по-късно. На двайсет и шести юли осемстотин и единайсета година, в теснината на прохода, се сблъскват войските на Византийската империя, водени от император Никифор Първи Геник, и българската войска, предвождана от хан Крум. Императорът бил навлязъл дръзко в българската земя, опожарил столицата Плиска и тръгнал обратно, уверен в победата си.

Планината обаче го причакала. Българите преградили теснините с дървени укрепления и обсипали отстъпващата войска. Битката е страховита и почти пълно избиване.

Българите печелят категорично, императорът е заловен и впоследствие убит, а от черепа му, разказват хронистите, е изкована обкована чаша за наздравици. Тук планината помни кръв и слава, и тази памет се таи в самото име на прохода.

Победата при Върбишкия проход отеква из цяла Европа. Тя спасява младата българска държава от унищожение и утвърждава хан Крум като страховит владетел, с когото Византия ще се съобразява десетилетия наред. Оттогава теснината носи славата на място, където една дребна на пръв поглед планинска клисура променя хода на голямата история.