Тара

Тара е национален парк в западна Сърбия, разпрострян върху едноименната планина над каньона на река Дрина. Обявена за защитена територия през 1981 година, тя пази едни от най-гъстите иглолистни гори на Балканите и цяла плетеница от скални била, дефилета и високи плата. Мнозина я наричат зеленото сърце на региона. Оттук започват най-обичаните гледки в тази част на страната.

Планината се издига в самия завой на държавната граница, там където Сърбия опира в Босна по течението на Дрина, а склоновете ѝ се спускат стръмно към водата от двете страни на реката. Ако обикаляте Сърбия отвъд шумните градове, Тара е тихата ѝ противоположност, а до нея лесно се стига от близките Мокра гора и планинския Златибор.

Къде се намира и как е устроена планината

Тара заема западния ъгъл на Сърбия, в областта Стари Влах, малко над градчето Баина Ища. Планината е част от старопланинската Динарска система и се състои от няколко свързани плата, нарязани от дълбоки речни долини. Река Дрина я огражда от север и запад, като на места е издълбала каньон с почти отвесни стени. Именно тази вода оформя целия релеф.

Средните надморски височини се движат между хиляда и хиляда и петстотин метра, а най-високият връх Козя стена наближава хиляда и шестстотин. Въздухът тук е рязко по-хладен от долината. Летата остават свежи, а зимите носят обилен сняг, който задържа планината бяла с месеци. Тази умереност я прави приятна за пешеходство почти през целия топъл сезон.

Гората и Панчичевата оморика

Истинското богатство на Тара е гората, покрила близо три четвърти от парка. По склоновете растат смърч, ела и бял бор, примесени с букови масиви, които наесен пламват в мед и охра. Тук обаче се крие и една много по-рядка съкровищница.

По стръмните скали над Дрина оцелява Панчичевата оморика, ендемична сръбска смърка с тесен, стреловиден силует. Това дърво е жив реликт от ледниковата епоха, оцелял почти само на този къс балканска земя. Ботаникът, който я описва през деветнайсети век, я открива именно край тукашните върхове. Днес видът е строго защитен и се е превърнал в природния символ на цялата планина. Малцина посетители подозират каква рядкост докосват с поглед.

Дивата природа допълва картината осезаемо. В горите живеят мечки, диви кози, вълци и десетки видове птици, а по поляните напролет избуяват орхидеи и планински цветя.

Гледката към меандъра на Дрина

Ако Тара има едно лице, то е гледката към завоя на Дрина. От скалния перваз над местността Осойница, близо до вилното селище Баня Луке, погледът пада отвесно към смарагдовата река долу, която бавно се провира между стените на дълбокия каньон. Реката прави широк, почти пълен завой около залесен нос. Ефектът е зашеметяващ.

Панорамата се смята за най-фотографираната природна гледка в Сърбия и присъства на безброй пощенски картички и рекламни плакати из цялата страна. Меандърът на Дрина се разкрива най-добре в ранната утрин, когато мъглата тъкмо се вдига от водата и оставя реката да блести. Тогава реката блести като извито стъкло между тъмните борове, а тишината горе е почти пълна. Пътеката до самия ръб е къса и достъпна, тъй че и по-неопитни туристи стигат до самия перваз без усилие.

Няколко обособени площадки предлагат различен ъгъл към завоя, тъй че си струва да ги обходите една по една. От по-ниските тераси реката се вижда отблизо, а от най-високата се разкрива целият залесен нос, обгърнат от водата почти в кръг. Именно тази смяна на гледните точки задържа хората тук с часове, вместо да щракнат една снимка и да си тръгнат. Най-търпеливите изчакват часа преди залез, когато сенките се удължават и целият каньон потъва в мека златиста светлина. Оттук се вижда и отсрещният босненски бряг, покрит със същите тъмни борови гори.

Къщата на Дрина

Малко по-надолу по течението, край Баина Ища, стои един от най-обичаните образи на реката. Насред потока, върху самотна скала, се крепи мъничка дървена къща на Дрина. Постройката е дребна и крехка. Изглежда почти невъзможна.

Първата такава колиба вдигат местни момчета още през шейсетте години, за да имат къде да лежат край водата. Придошлите пролетни води няколко пъти я отнасят, а хората всеки път я построяват наново, инат срещу реката. Точно тази упоритост я превръща в символ. Днешната къщичка е печелила награди за най-необичайна снимка и краси кориците на международни списания. Оттам минават лодки, които спират току до дървените ѝ стъпала, за да оставят любопитните да надникнат вътре за миг. Мнозина идват отдалеч само заради този кадър, а най-търпеливите чакат залеза, когато светлината пада ниско над водата и стените поруменяват.

Езерата Заовине и Перучац

Планината пази и две едри водни огледала, свързани с укротяването на Дрина. Езерото Перучац се е образувало зад голяма язовирна стена и се провира като тесен фиорд между стръмните брегове. По него плават туристически корабчета, които водят пътниците навътре в каньона. Гледките от палубата са различни от тези отгоре.

По-високо, върху самото било, лежи изкуственото езеро Заовине, обградено от гори и тихи полянки. Двете езера са свързани в обща хидросистема, а разликата във височината им задвижва подземна помпена централа. Водата тук е студена дори в разгара на лятото. Край бреговете има места за къпане, риболов и спокоен пикник далеч от тълпите. Заовине е обкръжено от млади борови насаждения, а тишината над него се нарушава само от плясъка на рибата. Мнозина рибари идват тук за пъстърва и прекарват целия ден с въдица край водата.

Пътеки, върхове и дива тишина

Тара е скроена за ходене пеша. През парка минават над двайсет маркирани маршрута с различна трудност, от леки семейни разходки до цели дни по билото. Част от тях водят до дървени наблюдателници, кацнали над бездната. Любителите на по-дива природа поемат към отдалечените поляни на платото Равна Тара, където пасат коне и цари почти пълна тишина. Тук телефонният сигнал изчезва, а над главата кръжат грабливи птици. Вечер, ако имате късмет, ще чуете рева на елените.

За велосипедисти има отделни трасета, а зимата по заравнените била се пързалят с ски бягане. Част от маршрутите свързват съседните върхове в целодневни преходи, при които се минава покрай изоставени овчарски колиби и извори със студена планинска вода. Опитните ходачи наемат местен водач, защото картата тук лъже, а мъглата пада бързо. Планината рядко е шумна.

Кога да дойдете и как да се придвижвате

Всеки сезон показва различна Тара. Най-щедри са късната пролет и ранната есен, когато гората е най-цветна, а въздухът остава бистър и прохладен. През юли и август тук е спасение от жегите в низините, защото дори в най-топлите дни следобедите остават свежи. Зимата пък носи дебел сняг и е за онези, които търсят тишина край камина.

До парка се стига най-удобно с кола по пътя от Ужице към Баина Ища, откъдето тесни планински шосета се вият нагоре към платата. Обществен транспорт има, но е рядък. Разстоянията горе са големи, а разпръснатите гледки почти изискват собствено превозно средство. Мнозина съчетават Тара в едно околовръстно пътуване с България и близките сръбски планини наведнъж.