Абланица

Абланица е малко балканско село в Ловешка област, административно свързано с Община Луковит, наредено по долината на едноименната рекичка, чието журчене не спира. За него знаят предимно хората, преминали по тукашните пътища с конкретна цел, не туристи, гонещи снимки, а хора, търсещи онова тихо, непретенциозно кътче, което България все още не е изчерпала. Селото е наречено на реката, реката вероятно на ябълките, защото думата „аблан” в тюркски носи точно този смисъл, а ябълки из тия падини наистина е имало. Подножието на Западна Стара планина, в което Абланица стои, не обещава грандиозни гледки от един поглед, но наваксва бавно, с търпелива красота, разлята из зелените склонове и каменните поточни легла.

Тук не се идва с план от десетина точки. Идва се, за да се усети колко тихо може да стане наоколо, когато хоризонтът се затваря с гора и планинска полянка, а долината задържа влагата и прохладата дори в горещо лято. Абланица е на около 15 километра от Луковит, общинския център, и достатъчно близо до пресечния терен на Стара планина, та да служи за добра база към по-дивото на тази земя. Официалната статистика реди селото към Ловешка област, но усещането, което дава, е много по-старинно от всяка административна рамка: тия места са обитавани от дълго, наследени от ръце, знаели да отглеждат, да пасат и да преживяват балканска зима без много шум около нея.

Река Абланица и поречието, което дава облика на селото

Рекичката Абланица, приток на Искър, е малка, но упорита. Преди да слезе към Луковитско, тя си проправя път между ниски хълмове и гористи склонове, и тъкмо по нейното течение е нанизано селото. Водата не е мощна, каквато е Вит по-навътре в планината, но е постоянна, бистра и охлажда въздуха около себе си, правейки разходките покрай нея особено приятни в горещ ден.

Поречието на реката, заедно с ниските ливади, образуват един съвсем прост пейзаж, без претенции. Зеленото е гъсто по склоновете, пътят е черен и тесен, а от двете му страни стърчат насаждения с овощни дървета. Тъкмо тази гледка, пресечена на места от каменни зидчета и стари плетища, разказва повече за селото от всякаква справочна страница. Тук е живяно с труд и разумно скромни очаквания от земята, и земята е давала обратно.

За тукашните жители реката е и ориентирът, и мерилото на времето. Пролетта идва, когато тя поскача и се забели след снеговете горе; лятото е нейното занемяване и пресъхване по камъните; есента я напълва отново с дъждовете и наново дава усещане за движение. Отседналият тук за ден-два забелязва тоя ритъм по-ясно, отколкото в някое шумно место.

Скалният масив над Абланица и пътеките към Стара планина

Западно и северно от селото теренът рязко се покачва. Склоновете на Западна Стара планина изграждат естествена стена, а по нея, ако се потърси внимателно, ще се намери стари пастирски пътеки, вторачени нагоре между дъбовата и буковата гора. Тия пътеки не са маркирани официално и не са удобно набелязани на всеки ъгъл, което е и тяхната прелест. Водят те до открити поляни, откъдето планинската панорама се разгръща неочаквано широко, та и Луковитското поле се вижда долу, разлято покрай Искъра. При хубаво време погледът в ясни есенни дни стига далеч, трудно е да не се застане и да не се гледа, докато краката поискат да тръгнат отново.

Терените тук са подходящи за пешеходни разходки с умерена трудност, особено в пролетта и ранното лято, когато гората е в сока си и всяка стъпка по влажната почва мирише на листа. Есента пък боядисва дъбовите склонове в ярко кафяво и жълто, и тогава осветлението в ниски часове прави всичко около селото особено красиво. Ако се има добро ориентиране и карта, нищо не те спира да се изкачи до по-висок терен и след това да се слезе обратно към реката. Разстоянията тук са човешки, не изискват снаряжение за алпинист.

По-смелите туристи, неудовлетворени от склоновете около самото село, могат да продължат нагоре към по-открит планински терен и оттам да слязат към река Искър или да потърсят пътека към Угърчин или Тетевен с автомобил. Западна Стара планина в тоя участък е рядко посещавана и точно затова е по-добра за онзи, на когото не му трябват указателни табели на всеки ъгъл, а истинска среща с горски терен без туристически декор.

Животновъдство и плодородната долина

Абланица и Луковитският район са известни отдавна с животновъдството. Тук са отглеждани главно овце и говеда, и поминъкът на селото е вървял ръка за ръка с тая традиция. По склоновете около рекичката ливадите са давали добра паша, а от нея е идвало мляко, сирене и каяк, каквито и днес могат да се намерят по домакинствата в общината. Не е случайно, че именно в Луковитско е оцелял спомен за шарена килимарска и занаятчийска традиция, тясно свързана с вълната на тукашните стада.

Малките лозя и овощните градини около Абланица са допълвали картината. Слива, ябълка и дюля са стари от тия места, и ако минете по наближаващо лято, лесно ги познавате по оградните живи плетища и по тежките клони над тях. Целият Луковитски район е познат и с производството на ябълки в по-промишлени размери по-на юг, но тук, в подножието, овощарството е по-скромно и домашно, дялове от стар поминък, а не индустрия. Точно тази непретенциозна мярка прави Абланица автентично планинско подножие, а не туристически продукт.

Луковит и връзките с Ловешката равнина

Абланица не е откъсната от живота около нея. На по-малко от 20 километра пада Луковит, общинският и стопански център, откъдето се свързват пътищата и услугите. По-нагоре, на север, Ловеч е областният град, познат с покрития мост на Колю Фичето и с квартала Вароша, а всеки, спрял за почивка в Абланица, лесно може да включи и двата в едно по-широко обиколяване на региона.

На изток, по поречието на Искър, пъти водят към Роман и по-нататък към Мездра и Враца, а Искърският пролом е от онези природни феномени, с които България се е наредила в рядка компания. За хора, дошли от София или Враца, Абланица може да е приятна спирка на по-дълъг маршрут, в който Западна Стара планина се обхожда от север към юг или обратно. В такова пътуване малките тихи села са не по-малка придобивка от прочутите градове, защото дават ритъм и почивка между по-шумните места.

Ако разполагате с два дни, комбинацията Абланица и Луковит за нощувка, след това Ловеч с покрития мост и Вароша, е достатъчно разнообразна, та да покаже и природа, и история, и характер на района в едно стегнато пътуване. Луковитско не е сред популярните туристически дестинации на България, но точно заради това тук се идва без тълпи и без наложени очаквания, а природата и спокойствието са насреща с пълна сила.

Цифрата и тишината, или защо Абланица не губи от малкия си размер

Трудно е да се каже колко точно са жителите на Абланица в последните години, без да се обърка между официални преброявания и фактически обитаван брой. Малкият размер не е недостатък за тоя тип село, а условие за запазена тишина, от онова, за което хората от по-шумните места говорят с носталгия, а тукашните просто живеят. Всеки двор е познат на съседния, дърветата пред портите са стари и дебели, а из центъра, ако го има отделен такъв, времето спира по различен начин.

За пътуващия с цел да излезе от темпото, Абланица предлага точно тази бавна промяна на ритъм. Не е нужно да се прави нещо определено: да се върви покрай рекичката, да се гледа как гората слиза по хълма откъм запад, да се попие прохладата, останала в долината след нощта. Точно тия прости неща, без маршрут и без програма, са онова, заради което определени хора се връщат на едно и също тихо место повече от веднъж. Не търсят нова забележителност, а позната тишина.

Такива места действат най-добре, когато не се очаква от тях да са нещо повече от онова, което са. И тъкмо заради това са трайни в паметта много по-дълго от по-шумните дестинации. Абланица е от онзи тип български села, на които не е нужно да се рекламира прекомерно: идва се тук по желание за срещата с неподправена българска природа, с долина, гора и река, и тая среща рядко разочарова. Простотата тук не е липса, а избор.