Ореше

Ореше е малко село в община Враца, на западния бряг на река Искър, точно там, където планината започва да стиска реката от двете страни и пътят се вмъква в скалата. Намирате се в Искърското дефиле, един от най-живописните природни коридори в цяла България, а на броени минути пеша от селото се издига Черепишкият манастир, вкован в отвесния варовиков масив като нещо, което природата и хората са изваяли заедно. Мнозина минават покрай Ореше по главния път и не забелязват нищо освен мантинелите и реката. Малцина спират. И тъкмо те знаят. Тук не идвате за хотели и заведения, а за монашеска тишина, за скали, спускащи се право върху водата, и за удоволствието да се спре колата там, където повечето хора не спират.

Черепишкият манастир над Искъра

Ако Ореше е известно с нещо, то е преди всичко заради Черепишкия манастир, чието официално название е „Успение Богородично”. Светинята е основана в края на 14 или началото на 15 век и е един от малкото западнобалкански манастири, запазили непрекъсната монашеска традиция през целия период на османското владичество. Прилепен до стръмна скала на около двеста метра от селото, той изглежда невъзможен, сякаш се е намерил там по недоразумение, и тъкмо тази невъзможност е първото нещо, което те удря в очи при пристигане.

Главната църква „Успение Богородично” пази стенописи от различни епохи, а килийната сграда е просторна и добре поддържана. В тихите часове на делничните дни, когато туристите са малко, в двора се чуват само вятърът от дефилето и камбаните, и тогава монашеският дух на това място изплува с пълна сила. Стъпките по каменните плочи звучат различно тук, по-тежко и по-бавно, сякаш самото място те кара да забавиш ход. Черепишкият манастир е действащ и приема поклонници и туристи, а за мнозина посещението му се превръща в истинска почивка за главата, не само разглеждане на паметник.

В двора расте стар орех, чиято сянка покрива добра половина от наказателния двор, и под него обичат да седят монасите следобед. Оградата на комплекса е от ломени камъни, непосредствено до скалата, и само метър разстояние я дели от отвесния варовик, сякаш строителите са изчерпали всяко парче равна земя и са докарали зида плътно до планината. Именно тази теснота прави Черепиш толкова различен от повечето български светини, наредени в широки поляни. Той е планински, изтеглен, почти незабележим от пътя долу, и трябва да се потърси, за да се намери.

Над самия параклис скалите са покрити с легендарни каменни барелефи, а местните предания разказват, че в миналото монасите са укривали светини и ценности по пещерите над килиите. Дали е вярно или не, не е толкова важно. Важно е, че се стои в планинска пустиня, а на пет метра над главата ти надвисва варовик, и в ухото ти шуми Искърът, и всичко изглежда точно толкова отдавна. Именно тази усещана дълбочина привлича хора отново и отново.

Искърското дефиле и скалата над пътя

Ореше е сред населените места, наредени по дъното на Искърското дефиле като мъниста по конец. Дефилето, дълго около сто и двадесет километра, е издълбано от Искър в продължение на хилядолетия и днес е едно от малкото места в България, където река, железница и асфалтов път се борят за всеки метър между отвесни скали. Варовиковите стени понякога достигат стотици метри, а стесненията на пролома са толкова тесни, че тунелите следват един след друг.

За пътешественика, пристигащ с автомобил по пътя от Ботевград или от Искър, идването в Ореше е нещо като бавно прогълтване от планината. Скалите се приближават, светлината намалява и в даден момент небето се стеснява до тясна синя ивица над главата ти. После реката блесва встрани, манастирският купол изплува над дърветата и се разбира, че си пристигнал.

По-смелите туристи спират при скалните образувания и пеещите птици по отсечките, при които пътят е широк достатъчно за паркиране. Снимките от тези места са впечатляващи по всяко време на деня, а на изгрев, когато мъглата напълва дефилето и слънцето едва пробива през скалите, кадрите стигат нивото на геодезически открития карти.

Есента е особено щедра към тези, които идват в дефилето. Буковите гори по горните склонове горят в жълто и оранжево, реката е по-пълноводна след първите дъждове и въздухът мирише на влажна земя и смола. Тогава по пътя край Ореше почти няма хора, а в монастирския двор е тихо с особена тишина, само вятърът шуми в короните на дърветата. Именно тази пустота е тайната на Ореше и на дефилето около него: не е нужно тук да е красиво само в учебниковия, картичков смисъл. Красиво е защото е живо и непреседнало, и едва когато се вижда сам, разбира се защо хората, познаващи дефилето, се връщат.

Природата по течението на Искъра

Рядко в България природата е наредила толкова много в толкова малко пространство. По левия бряг на реката, точно срещу Ореше, желязна линия трепти между тунелите и поема нататък към Враца. Железопътното трасе по Искърското дефиле е инженерен шедьовър от края на 19 век, прокаран в условия, считани по онова за непреодолими. Гледката как влакът се гмурва в скалата и излиза отсреща, докато под него реката бучи, е нещо, което не се забравя.

По речните ями и буни пролетно и есенно се събират любители на риболова, защото Искър в тази отсечка крие сериозна риба: мряна, кефал, скобар и за щастливците дори речна пъстърва. Водата е студена и бистра, а теченията са силни, особено след топенето на снеговете от балканските склонове над дефилето. Рибарите, с които можете да разговаряте по бреговете, обикновено идват от Враца или от общините около Ботевград и познават реката като стария си двор.

Над селото гората е смесена и гъста, дъб и бук се редуват с дребен габър и храсти, а в края на пролетта цъфтящите дренки и глогове боядисват склоновете в бяло. Пеши маршрут по горния ръб на дефилето предлага гледки, за които не е нужно нито специално снаряжение, нито планинарски опит, само здрави обувки и желание за час-два ходене. Птичото разнообразие е изключително, понеже клисурите и гората създават среда за видове, трудно видими другаде в равнинна България.

Преходите по варовиковия ръб

Сред любителите на планинското ходене Ореше е позната отправна точка за маршрутите по западните Балкани над дефилето. Оттук пешаците поемат по маркираната пътека, водеща нагоре между скалите, минавайки покрай дупките и надвесите на варовиковия масив, и стигат до панорамни точки, от които Искърът изглежда като сребърна нишка, провряна между зелените хълмове. Качването е стръмно, но кратко, и наградата е гледка, рядко срещана в тази ширина.

Чукарите около Ореше крият и малки карстови пещерки, необозначени и непосещавани, в някои от които местните намират фрагменти от средновековна керамика. Тези открития никога не са правени с лопата и пикел, а просто с очи, при разходка по добре познат склон. Историята тук не е музейна, а жива в земята под краката.

За тези, които предпочитат по-леки пешеходни маршрути, коларският път по десния бряг на реката в посока нагоре по течението предлага час-два тих преход с гледки към клисурата, без изкачване. Шумоленето на водата те придружава цялото време, а по-тихите участъци на реката са почти огледални, отразявайки скалите отсреща.

Около Ореше: Лилиячето и скалите Боаза

В посока юг, по пътя, по-малко пешаци, и точно затова по-добро. Местността Боаза, с нейните причудливи варовикови профили и тесните навеси, е едно от онези малко споменавани места, за каквито се обича да се разказва само на хора, заслужаващи ги. Скалите са изветрели в странни форми, а малките пещерни ниши по тях в миналото са служели за убежище на хайдути и скитащи монаси. Преданията по тези места са многобройни и живи, и на никой не му пука дали са исторически верни, защото атмосферата ги прави убедителни.

Само на малко разстояние по дефилето е Лилиячото, карстов извор с малка водна завеса, скрит между скали и смърчове. Водата му е ледена дори в август и на вкус е толкова чиста, че ти се иска да останеш там докато свърши лятото. Местните от Ореше отдавна знаят за Лилиячото, туристите по-рядко го намират, което е точно правилното съотношение.

Наблизо е и Бели Искър, а по-нататък по дефилето, по посока София, маршрутът се отваря към по-ниската, по-широка равнина. Но тази посока е за следващия ден. За днес Ореше е достатъчно.