Боровица

Боровица е малко родопско село в община Ардино, област Кърджали, сгушено в най-източните склонове на Западните Родопи, само на два или три километра южно от водите на язовир Кърджали. Ако търсите място, където денят се мери не с часовника, а с движението на сянката по тютюневите ниви, тук ще го намерите без усилие. Боровица не е дестинация с входни такси и опашки, а от онези села, в които се спира заради тишината и се остава заради гледката над водата.

Селото лежи на около четиристотин и четиридесет метра надморска височина, а околните възвишения се изкачват към петстотин и двадесет. От името му лъха смола и иглолистна гора, макар че днешният му облик е по-скоро на топъл южен склон с лозя, градини и редици тютюн. Преди да го наричат Боровица, селото носеше името Чамдере, и старото му име още живее в говора на по-възрастните, в имената на местностите и в спомена за реката, която тече надолу към Арда. Това е село без показност, но с характер, и точно затова си заслужава да отделите време за него, вместо да го подминете по пътя за по-известните места.

Дъх на бор и тютюн по склоновете на Жълти дял

Боровица е разположена в северните разклонения на родопския Жълти дял, по склоновете на три възвишения, които плавно се спускат към долината. Именно тази нагъната земя дава на селото характера му. Къщите не са строени в права линия, а следват терена, така че от едни дворове се вижда покривът на съседа, а от други само върховете на дърветата и далечната синева на ридовете отсреща. Където и да застанете, погледът ви рано или късно опира в гора или във вода, и точно това усещане за затвореност и за простор едновременно остава най-силно от Боровица.

Поминъкът тук открай време е тютюнът. Източният ориенталски тютюн е растението, което десетилетия наред е изхранвало семействата и е изписало ритъма на годината. Разсадът се прави напролет, бране има в най-голямата жега, а после идва дългото нанизване на конци по сенчестите чардаци. Когато минавате през селото в края на лятото, ще усетите тази миризма във въздуха, сладникава и суха едновременно. Тя е по-достоверен разказ за Боровица от всеки пътеводител и веднага ви казва къде сте се озовали.

Около къщите растат смокини, дюли и орехи, а градините слизат към дерето. Това е село, в което все още се живее от земята, и личи по подредените лехи, по натрупаните дърва за зимата, по кокошките, които пресичат улицата, без да бързат. Който идва от града, в първите минути не знае какво да прави с тази тишина. После свиква и тя започва да му харесва. Тук времето тече по различен начин, по-бавно и по-плътно, и точно това е първото, което всеки гост запомня от Боровица.

На две крачки от язовир Кърджали

Най-голямото богатство на Боровица е съседството ѝ с язовир Кърджали, чиято най-западна част опира в землището на селото. Това е язовир по средното течение на река Арда, обграден от стръмни родопски ридове, и водата му сменя цвета си според небето. Наситено зелено е в тихите утрини, стоманеносиво преди буря, златно по залез. Достатъчно е да слезете до брега в различни часове на деня, за да разберете, че никога не виждате един и същ язовир два пъти.

Тръгнете ли надолу от селото към водата, пейзажът се отваря неочаквано. Меандрите на Арда тук рисуват едни от най-красивите гледки в цялата област. Реката се вие между залесените склонове в широки бавни завои, а отгоре погледът обхваща километри безлюдна природа без нито един покрив. Заради тази тишина и заради водата районът е любим на рибарите и на хората, които идват само за да поседят на брега и да не правят нищо. Няма паркинги, няма табели, няма тълпи. Има вода, склонове и небе, и това е напълно достатъчно.

Долината е достъпна за разходка, а близостта до областния център Кърджали прави Боровица удобна изходна точка. До града има около тринадесет километра на изток, така че сутрин може да сте сред родопската тишина, а на обяд да разглеждате музеите и пазара в Кърджали. Тази двойственост е скритото предимство на селото: диво и спокойно, но не и откъснато от света.

Реката Боровица и пътят към Ардино

Името на селото е свързано и с реката Боровица, която също носеше старото име Чамдере до средата на миналия век. Тя извира високо в Родопите и след дълъг път надолу се влива отляво в Арда, в басейна на язовир Кърджали. Долината ѝ е една от онези скрити родопски долини, които остават настрана от главните маршрути и точно затова са запазили дивия си вид. Тук гората е по-гъста, пътищата по-тесни, а тишината още по-плътна, отколкото в самото село.

От Боровица пътят на югозапад води към Ардино, общинският център, до който има около единадесет километра. Това е посоката на по-известните забележителности в района, заради които Ардино привлича туристи целогодишно. Боровица стои някак по средата. Достатъчно близо е до познатите места, за да ги стигнете за минути, и достатъчно встрани, за да нощувате в истинско село, а не в туристически център. За пътешественика, който обича да открива сам, това е почти идеалната база. Сутрин тръгвате към проходите и горите около Ардино, а вечер се връщате в тишината на собствената си долина, където единственият звук е вятърът в дърветата.

Селото на тихото съжителство

Боровица е село с предимно турско население и с джамия в центъра, около която се събира животът на махалата. Това е място, в което родопското гостоприемство не е реклама, а ежедневие. Ако спрете да попитате за пътя, лесно може да се окаже, че ви черпят кафе на сянка и че разговорът се проточва много след като сте разбрали накъде да карате. Тази смесица от език, вяра и обичаи е типична за родопския юг и е част от това, заради което си струва да дойдете дотук.

В селото има читалище и основно училище, които пазят общността жива въпреки малкия брой жители. Точно тази живост в малкото е чарът на Боровица. Това е село, в което всеки познава всеки, и в което гостът се запомня. Тук не идвате да гледате забележителности зад въжета, а да усетите как изглежда един обикновен ден в дълбоките Родопи, далеч от шума на големия път.

Кухнята край язовира също носи този южен почерк. По дворовете още се пекат чушки за зимнина, вари се сладко от смокини и се суши тютюн под стрехите, а ако имате късмет да попаднете на празник, ще опитате домашен хляб и месо, печено бавно на жар. Гостоприемството тук не се купува, а се случва от само себе си, без покана и без сметка накрая. Седнете ли веднъж на нечий двор, разговорът неусетно тръгва за реката, за старите имена на местностите и за това кой откъде е тръгнал по света. Малките родопски села като Боровица пазят тази памет по-добре от музеите, защото тя още се говори на глас, а не стои зад стъкло.

Зелената пролет и златната есен над водата

Боровица не е село за един бърз обяд по пътя, а за бавно гостуване. Най-хубаво е тук в края на пролетта и в ранната есен, когато склоновете са зелени или златни, а въздухът е чист и хладен сутрин. Лятото е горещо, по южнородопски, но привечер откъм язовира лъха прохлада и тогава дворовете оживяват, чува се вода, кучета, далечен говор. Зимата е тиха почти до безмълвие и е за онези, които наистина търсят уединение.

Елате с кола, с търпение и без план, защото това е село за хора, които обичат да се изгубят из черни пътища, да открият гледка над водата и да поседят, без да гледат часовника. Пътищата в този край са тесни и завити, но именно затова всеки километър носи нещо ново, и стигането до Боровица е част от удоволствието, а не само средство за него.

Ако обикаляте Източните и Западните Родопи, оттук лесно ще продължите към Джебел и Кирково на юг, а долината на Арда ще ви води от едно скрито село към друго чак до Кърджали. Боровица е малката тиха спирка, която прави това пътуване истинско. Не е място, което ще видите по пощенска картичка, и точно затова си заслужава да го запазите за себе си.