Никудин

Никудин е малко село в Община Берковица, Монтанска област, наредено по склоновете на Западна Стара планина на около 500 метра надморска височина. Такива места не се рекламират, просто съществуват. Намирате ги по разклонение от по-голям път, когато решите да видите какво крие знакът край асфалта, и после се учудвате защо не сте свивали по-рано. Никудин не прави изключение. Селото е негласно свидетелство за онзи пласт от Западния Балкан, който туристическите брошури почти не описват: нито курорт, нито резерват, а живо място с балканска долина, горски пътеки и тишина, каквато градският човек вече трудно си спомня как звучи.

Попадането тук е лесно. Берковица е на броени километри и оттам пътят поема нагоре по долината. Когато оставите областния град Монтана зад гърба си и наближите Берковица, усещате как терасата на равнината се извива постепенно в предпланина. Никудин е следващата стъпка нагоре, към същинската стара планина, и оттук нататък пейзажът е вече съвсем друг.

Долината на Берковска Огоста под прозореца

Никудин е наредено по левия бряг на Берковска Огоста, реката, която събира водата от десетките потоци на Западна Стара планина и я отнася надолу покрай Берковица и към равнината. В долния край на селото реката не е голяма, но е жива и бучи. През пролетта, когато снеговете от билата се топят, тя идва с цвят на теменужено мляко и се чува отдалеч, а бреговете й са осеяни с бяло от паднали цветове. Летом обаче водата придобива онова стъклено прозрачно зелено, при което всеки камък по дъното се вижда като нарисуван, и тогава удоволствието е просто да се седне на брега и да се гледа.

Местните са свикнали с реката така, както се свиква с нещо, което е там от винаги. За посетителя тя е поводът да се разходи по течението и да не бърза. По бреговете на Берковска Огоста над Никудин няма изградена екопътека с табели и пейки, но пътечките по меандрите са естествени и лесни за следване. Когато вървите по тях, влажният въздух ухае на трева и смола едновременно, а птиците над главата ви са повече, отколкото сте свикнали да виждате наведнъж. Съвсем близо до нивото на реката тополите достигат внушителна височина и образуват нещо като естествен тунел, в чийто край пътечката отново излиза на светло.

Берковска Стена и видът от поляните над Никудин

Западно и югозападно от Никудин планинският масив се издига рязко и на хоризонта стои Берковска Стена, един от характерните силуети на тази част на Стара планина. Гледката към нея от поляните непосредствено над селото е от онзи вид, за който не се иска повод. Можете да стигнете дотам след кратко изкачване по черен полски път, с кола или пеша, и от поляните пред вас ще се разкрие широк изглед към долината, реката долу и хребетите, наредени като декори. В ясен следобед тук може да стоите безкрайно и да не ви е омръзнало, защото светлината пада различно на всеки час и гледката не е съвсем същата.

Тук наближавате пояса на смесената широколистна и иглолистна гора, характерен за Западна Стара планина на тези висини. Буките и габъровете превземат наклона равномерно и задържат снега до по-късно от равнината, затова дори в края на март тук-там се мярка бял пласт под клоните. Разходката от селото до поляните взема около час в едната посока и е подходяща за всеки, носещ обути маратонки, не се иска специална екипировка, само желание да вдигнете глава от пътя и да гледате.

Панорамата е особено красива в края на октомври, когато буките и дъбовете по долните поли на планината горят едновременно в жълто, охра и тъмночервено, а върховете вече са дочакали първия ранен сняг. Именно тогава контрастът между пламналите горски цветове и белия силует горе прави тази гледка по-въздействаща, отколкото всяка снимка успява да предаде.

Планинска архитектура в края на улицата

Никудин е балканско село и го личи. Старите постройки в него са изградени по един и същи принцип, валиден за целия западнобалкански пояс: широки зидани основи, приземен етаж от речен камък, горен етаж с издаден еркер и покрив с тежки керемиди, потъмнели от дъжд и години. По-новото строителство е нахлуло и тук, но старите къщи не са изчезнали и все още им дават облика на улицата. Ако вървите без бързане, ще забележите детайли, които обикновено минават покрай погледа: кованите ключалки по старите дворни врати, каменните корита за вода пред кошарите, пещите вградени в зидовете на дворовете.

Около тези стари дворове расте нещо, което също характеризира района: ябълките и сливите, засадени отпреди толкова, че никой не помни точно кога. В края на лятото клоните им стигат над оградите и дъхът им идва към пътя. Плодовете се берат ранобудно и отиват в мази, в казани, в буркани. Мириса на течна сливова ракия, задушен бавно в медния котел, е истинският подпис на баланкото лято по тези места и когато го уловите веднъж, сетне го познавате навсякъде другаде.

Селото не е обявено за архитектурен резерват и точно затова старите постройки тук са автентично оцелели, а не музеен реквизит. Живее се в тях или до тях, а ако имате щастие, ще заварите стопанин, готов да прекара четвърт час с непознат пред портата. В тези разговори научавате повече за селото, отколкото от каквото и да е написано. Историите за намалялото население, за заминалите млади и за онова как е изглеждало Никудин преди петдесет години носят точната мяра носталгия без сантименталност, каквато само живите разказвачи умеят да дозират.

Петропавловският манастир като близка отбивка

На около шест километра от Никудин, в дерето на Берковска Огоста, се е наредила обителта на Петропавловския манастир, стар и многократно преустройван, но неизменно тих. Пътят дотам следва реката и минава покрай дебела гора, в чийто сенчест пояс температурата пада с няколко градуса дори в горещо лято. Самата обител е скромна, без особена архитектурна претенция, но именно тази непретенциозност я прави почивка за очите след всичкото, което туристическият сезон обикновено натрупва в главата ви. Дворът е сенчест, порасналите рози увиват ниската ограда, а от конака се чуват само стъпки и понякога клюмащ камбанен звън. Тук идват и местни, особено на Петровден, когато празникът на обителта е едновременно черковен и събор.

Петропавловският манастир е разумна спирка, ако посещавате района в посока Берковица и Вършец. Двата обекта по никакъв начин не се надпреварват за вниманието ви, а се допълват. Едното е планинска природа и тишина, другото е черковна история и същата тишина. За половин ден в тази долина съчетанието е идеално.

Берковица като ориентир и врата към района

Никудин е трудно да се разглежда откъснато от Берковица, защото областният за тази долина град е логистичният и историческия им свързващ хъб. В Берковица ще намерите квартира, кафе и разказ за целия балкански пояс, в чийто ъгъл влиза и Никудин. Оттам е лесно да се организира обиколка, която включва горното село, реката, изкачване към поляните и вечер обратно в Берковица.

Разстоянието между двете места е толкова малко, че дори не усещате прехода. Пред погледа е шосе, след него разклонение, след разклонението черен път, и изведнъж сте в Никудин. Тази близост обаче не означава, че двете места са едно и също, защото Берковица е градска среда с кално тротоари и учителка в местното читалище, а Никудин е нещо по-спирано и по-бавно от всичко, наречено “град”. Разликата е осезаема веднага щом слезете от колата и чуете само вятъра.

Ако разполагате с повече дни в района, Вършец е само на 20 километра с минералните си бани и горски пътеки. Минералната вода там е топла целогодишно, а балнеолечебните заведения са в режим от вторник до неделя и приемат без предварителна уговорка. Хубавото на тази комбинация е, че Никудин и Вършец са в противоположни посоки спрямо Берковица и двата се вписват удобно в различни половини на деня. А на запад, ако поемете по Западния Балкан, ще стигнете до Чипровци с прочутото му килимарство и до Монтана в равнината. Целият този западнобалкански край се обикаля за уикенд без усилие и почти всяко кръстовище по пътя крие нещо, за което не е написано нищо в нито един пътеводител.