Мездрея

Мездрея е малко българско село в полите на Берковския Балкан, само на пет километра от Берковица, в Северозападна България. Ако търсите тихо изходно място, от което сутрин да тръгвате нагоре към планината, а вечер да се връщате в спокойствие, това селце прави точно такова впечатление. Тук няма музейни тълпи и оживени улици. Има полегати склонове, малка църква с истинска история и пътеки, които започват буквално от прага на къщите. Мездрея не е дестинация, заради която се пътува часове, а място, което се открива покрай Берковица и остава в паметта с тишината си.

Селото е част от Община Берковица и Област Монтана, разположено е на около триста шейсет и четири метра надморска височина, а землището му е едва над десет квадратни километра. Населението му е малко, под двеста души, и точно това дава на Мездрея характера ѝ, на село, в което всеки знае всеки, а гостът се усеща бързо. Близостта до планината е истинското богатство на това място и причината човек да се отбие именно тук, преди да поеме нагоре по склоновете. Когато сте насочени към Северозапада, обикновено минавате през по-известните имена, а селца като Мездрея остават встрани от пътя. Жалко, защото именно те пазят онова усещане за неприбързаност, което все по-трудно се намира.

Църквата „Света Троица“ и майсторите от Дебърско

В сърцето на Мездрея стои църквата „Света Троица“, построена през 1893 година. Тя е малка, но в нея се крие истинска занаятчийска история, която заслужава да бъде разказана бавно. Резбата на иконостаса е дело на майстор Петър Христов, а до него са работили още двама майстори, Атанас и Манол, дошли от прочутата дебърска школа. Тази школа е оставила следа в десетки български храмове из цялата страна и името ѝ е синоним на най-доброто възрожденско дърворезбарство. Стенописите са изпълнени от екип под ръководството на Мирон Илиев, тъй че на едно толкова малко място се събира трудът на цяла група възрожденски творци.

За посетителя това е повод да се отбие за няколко минути и да разгледа отблизо. Дървената резба тук е от онзи тип, който днес почти не се прави, търпелив, ситен, изпипан до последната извивка. Не е нужно да си вярващ, за да се оцени ръката, която е дялала тези линии преди повече от век. Има нещо вълнуващо в това да се стои пред иконостас, докоснат от майстори, чиито имена са запазени, а не забравени. В малките селски църкви тази връзка с конкретния човек, който е държал длетото, се усеща по-силно, отколкото в големите градски храмове. Дебърските майстори са пътували надлъж и нашир из българските земи в края на деветнайсети век и да се остави техен труд в село с няколкостотин жители говори за това колко са държали хората тук на своята църква. Когато тишината в храма е пълна, лесно се връща мислено към годината на построяването му, когато същите тези стени са били чисто нови, а боята по стенописите още е миришела прясно.

Изходна точка към връх Ком и Ком-Емине

Най-силната причина да си в Мездрея е планината над нея. Берковският Балкан се простира на около четирийсет километра от северозапад на югоизток и точно в неговите поли се сгушва селото, което го превръща в удобна изходна точка за разходки нагоре. Връх Ком, висок над две хиляди и петнайсет метра, е най-високата точка на този дял и стои на около осем километра югозападно от Берковица. От Мездрея до него е въпрос на кратък преход с автомобил, а после идва здравият планински ход.

Ком не е просто връх. Оттук започва най-дългият туристически маршрут в България, Ком-Емине, който прекосява цялата Стара планина на близо шестстотин километра до морето. За мнозина изкачването до Ком е първата крачка по тази легендарна пътека. За останалите то е просто един от най-красивите изгледи в Северозапада, който възнаграждава всяко усилие на изкачването. Гледката от билото обхваща и долината долу, и редицата зелени гребени, които се губят на изток, докъдето стига погледът. В ясен ден от Ком се вижда надалеч, чак до съседните дялове на Стара планина и към равнината на север, и тъкмо тази шир кара мнозина да се връщат отново и отново. За планинар, тръгнал по Ком-Емине, това е символично начало. За случайния посетител е просто връх, който си заслужава усилието и остава в спомена дълго след слизането.

Дори да не се целите чак до върха, наоколо има достатъчно за по-кратки разходки. Склоновете са меки, тревисти, осеяни с букови гори, а въздухът тук е от онзи планински тип, който се усеща още с първата глътка. Пролетта и ранното лято са най-щедрият сезон. Тогава ливадите цъфтят, водите от стопения сняг пълнят потоците, а склоновете светят в свежо зелено. Есента носи друга красота, по-приглушена, с цвят на мед и ръжда по буките, и е не по-малко подходяща за дълги преходи, когато жегата отстъпи.

Хайдушките водопади съвсем наблизо

На съседство, само на няколко километра, се крие една от най-приятните разходки в района, екопътеката към Хайдушките водопади. Те се намират на река Голя, десен приток на Берковска река, и до тях се стига по добре поддържана пътека, която тръгва от Берковица и върви около час покрай водата.

Самите водопади не са грамадни, висят два-три метра, но чарът им е в пътя дотам, сенчест, влажен, изпълнен със звука на реката. Това е разходка за всякаква възраст и идеален избор, ако сте в Мездрея с деца или просто искате лек ден сред природата, без сериозно изкачване. Пътеката върви изцяло покрай Голя, тъй че реката ви прави компания през целия път. През горещите месеци това е едно от най-разхладителните места в околността, където дори въздухът мирише на мокър камък и зеленина. Името на водопадите носи дъх на старите хайдушки времена, когато тези гори са давали подслон на свободолюбиви хора, и точно тази нотка добавя нещо повече към иначе спокойната разходка. Ако обичате местата, в които природата и преданието вървят заедно, тук ще се почувствате на свое.

Мотокросът на Великден, денят, в който селото оживява

Има един ден в годината, в който тихата Мездрея се изпълва с мотори, прах и публика. Всеки Великден тук се провежда състезание по мотокрос, местна традиция, която събира хора от целия Северозапад. Ревът на двигателите по неравния терен е пълна противоположност на обичайното спокойствие на селото и точно затова си заслужава.

Ако сте в района по празниците, това е повод да насочите крачките си насам. Денят на мотокроса е и денят, в който Мездрея показва другото си лице, шумно, оживено, празнично. Малкото селце, което през останалата година живее по своя бавен ритъм, изведнъж се превръща в сцена за един спортен празник, който върви ръка за ръка с великденското веселие. Това е и най-доброто време да усетите общността тук, когато местните излизат навън, а гостите се смесват с тях покрай трасето. За жителите това състезание отдавна е повече от спорт. То е поводът селото да се покаже, да събере свои и чужди и да напомни, че дори най-малкото място има своя традиция, която го отличава. Ако планирате обиколка на Северозапада точно по великденските празници, нагласете маршрута така, че да минете оттук.

Защо Мездрея, а не само Берковица

Логичният въпрос е защо да спрете в селце от под двеста души, когато Берковица е само на пет километра и предлага много повече. Отговорът е прост. Мездрея е тихата страна на същата планина. Тук отсядате, за да ви е спокойно, а не за да ви е оживено, и тръгвате нагоре по склоновете без шум на улици зад гърба си. Това е разликата между база за нощувка и същинска дестинация, и за някои пътници именно първото е по-ценното.

От тази изходна точка целият Северозапад се отваря удобно. На един дъх е Вършец с минералните си извори и стария си курортен дух, по-нататък е областният център Монтана. Ако имате повече дни, скалите на Белоградчик и пещерата Магура заслужават отделно пътуване, а Враца и Врачанският Балкан са в досег за по-амбициозен маршрут. Мездрея няма да ви задържи дни наред сама по себе си, но като тиха база под Берковския Балкан върши работа, каквато големите градчета не могат. Точно затова си заслужава да я познавате, дори да я ползвате само като начало на пътя нагоре, и да я впишете в обиколка, която иначе би прескочила тези тихи селца край пътя.