Държаница

Държаница е малко село в Северозападна България, в община Димово, област Видин, кацнало на изхода на живописния каньон, който река Арчар е изрязала през хилядолетията. Това е едно от онези места, които никой не подминава нарочно, защото просто не са по пътя за никъде шумно, и точно това ги прави интересни. Тук не се идва заради атракции на конвейер, а заради ритъма, бавен, тих, без бързане, и заради усещането, че се стъпва по земя с много дълга памет. Ако търсите село, в което да чуете собствените си стъпки и да усетите как изглежда дълбокият български Северозапад без украса, Държаница е честен избор. Селото е сред най-старите населени места в страната, със следи от живот още от желязната епоха, а днес в него живеят едва няколко десетки постоянни жители.

Заспало на скромните шейсетина метра надморска височина, там където проломът се отваря към Дунавската равнина, селото пази онзи автентичен облик, който другаде вече се е изличил. Тук времето сякаш тече по-бавно, а всяка къща със светнал прозорец вечер е малка победа над обезлюдяването. Идвате не за да гледате, а за да спрете да гледате в екран, защото Държаница не предлага зрелище, а покой, и точно затова се запомня. Не очаквайте лъскави атракции, а нещо по-рядко и по-ценно, истинско.

Каньонът на Арчар и изходът към равнината

Първото, което обяснява характера на Държаница, е реката. Арчар слиза от планинските склонове на юг и точно над селото е изрязала тесен, живописен каньон, преди да се успокои и да поеме към Дунав. На този праг между пролома и равнината е разположено и селото, на около шейсет и осем метра височина, в един от по-топлите и сухи краища на страната, със студени зими и горещи лета. Гледката е спокойна, без драматизъм по върховете, но със скалистите рамене на каньона, които придават на иначе равния хоризонт неочаквана дълбочина.

Тонът на целия този край дава именно Арчар, която нанизва по пътя си редицата малки села из долината. Държаница е част от община Димово, чийто административен център е едноименното градче надолу по течението. Селото лежи доста встрани, на около двайсет и осем километра североизточно от Димово и на трийсетина южно от областния център, тъй че пътят дотук минава през тихи селски разклонения и стари хармани, и тъкмо това бавно шофиране е част от преживяването, а не само придвижване. Колкото по-навътре отивате, толкова по-тихо и по-неподправено става всичко наоколо.

Пещери, водопад и каменна тишина

Тук е и истинската изненада на мястото, защото за толкова малко село природата наоколо е изненадващо щедра. По склоновете на каньона зеят няколко пещери, сред които местните познават като Пушлявата дупка, спускаща се на двайсетина и повече метра и възнаграждаваща смелия с гледка отвисоко, и пещерата Сакулица. На юг от селото пък се крие малък водопад и езерце, кротко кътче за онзи, който обича да върви пеша и да открива сам. Това не е природа за билет и парапети, а дива и тиха, такава, каквато се намира само встрани от маршрутите.

В горите и доловете наоколо още се срещат диви свине, чакали, лисици и какви ли не змии, тъй че разходката тук е истинска, а не разходка по алея. Тъкмо заради тази дивота си струва да тръгнете подготвени, със здрави обувки, вода и без бързане, защото пътеките не са маркирани и наградата е за търпеливия. Държаница е място за бавно ходене, за вслушване и за гледане под краката, а не за бързо отмятане от списък. Сутрин от каньона се вдига хлад, по обед камъкът мирише на нагрята скала, а привечер тишината става толкова плътна, че градският човек я усеща почти физически.

Римският акведукт и сянката на Рациария

И все пак най-силното на Държаница е под повърхността и в дворовете. Краят е обитаван от незапомнени времена, а съвсем наблизо е стоял един от големите антични градове на римска Мизия, Рациария, бившата столица на провинция Крайбрежна Дакия. Дотолкова осезаемо е това минало, че по дворовете в самото село и днес стърчат останки от римски акведукт, носил някога вода към античния град, гледка, която превръща обикновената селска улица в неочакван урок по история.

Това съседство с дълбоката древност дава на Държаница друг вкус. Тук не се гледа реставрирана за туристи витрина, а истински каменен къс от антична България, оставен там, където го е заварило времето. Стои се до зид, на който е почти две хилядолетия, и се осъзнава, че това място е било живо много преди повечето известни български градове. Заедно с находките от желязната епоха това нарежда Държаница сред наистина древните кътчета на страната, макар името му да не казва нищо на повечето пътници. За пътника с усет към историята тъкмо тази непоказност е по-силна от всеки музей.

Съборът на 2 юни и църквата „Свети Архангел Михаил“

Държаница не е мъртво село, колкото и малко да е, и това си личи най-добре около големия му празник. Селският събор се пада на втори юни или на най-близкия до него уикенд, и тогава тихите улици се пълнят с гласове, дворовете замирисват на печено, а пръснатите по три държави родове се връщат у дома. Това е краят на България, в който една сватба или един събор събира цяло село за няколко дни, преди то отново да потъне в тишината си.

В центъра на този скромен духовен живот стои малката църква „Свети Архангел Михаил“, издигната според разказите по видение на местен учител. Населението тук е почти изцяло православно, а храмът, макар и неголям, е сърцето, около което селото се събира на празник. Който попадне на събора, ще опита домашно вино, ракия и сирене, направени на ръка, а това е гостоприемство, което не се купува, а само се заслужава с идването си.

Шепата хора, която още държи селото будно

Числата тук говорят за себе си. В Държаница са останали едва шейсетина души, пръснати рядко из землището, и това е историята на целия Северозапад, разказана в умален вид. Младите отдавна тръгнаха към градовете и към чужбина, училището замлъкна, а немалко от къщите днес стоят със затворени капаци, чакащи лятото, когато се връщат децата и внуците. И все пак селото не е мъртво, а просто е стихнало, както стихва човек, който има какво да помни.

Тъкмо тази крехкост дава на посещението друг вкус. Срещата с дядо, който помни пълните дворове, или с баба, която още прави сирене по стария начин, остава по-дълбоко в спомена от поредния музей с витрини. Който отседне при местни, най-вероятно ще опита домашно вино, ракия и сирене, направени на ръка, а това е гостоприемство, което не се купува. Тук всяка чаша е разказ за земята, която я е родила, и за хората, които не я изоставиха.

Защо Държаница е добра база за Белоградчишкия край

Истинската стойност на Държаница за пътешественика се крие и в съседството, защото селото е разположено така, че от него за час или малко повече се стига до едни от най-силните природни забележителности на целия Северозапад. Тишината му пък е идеална за нощувка между обиколките, далеч от шума на по-туристическите градчета. След каменния покой на каньона тези места изглеждат още по-внушителни.

Най-напред това са прочутите Белоградчишки скали, десетки километри причудливи червеникави фигури, които се вият около град Белоградчик и над които се издига крепостта Калето. Един ден тук не стига, а гледката при залез е от онези, които остават завинаги. Съвсем наблизо е и пещерата Магурата с праисторическите си рисунки и подземната изба за пенливо вино, а до нея блести Рабишкото езеро, най-голямото вътрешно езеро в страната. Така от тихото древно село се ражда цял маршрут през най-подценявания български край.

В обратна посока, по поречието на Арчар, е административният център Димово, откъдето лесно се продължава към Видин и неговата средновековна крепост Баба Вида на самия бряг на Дунав. А ако планинският въздух ви зове, на юг се отварят пътищата към Берковица и към областния център Монтана. Един ден каньон и пещери, друг ден скали, трети ден дунавски бряг, и всичко това на час и нещо път.