Акациево

Акациево е малко село в Северозападна България, сгушено в западната периферия на Видинската низина, на самия бряг на река Тополовец. То се намира в община Видин и спада към онези тихи места, които не крещят за внимание, а кротко те канят да забавиш крачка пред откритото поле. Който търси шумни атракции, ще го подмине, а който търси спокойствие и равнинна светлина, ще се зарадва, че се е отбил тук.

Селото лежи на едва четиридесетина метра надморска височина и заема съвсем скромно землище от около три квадратни километра и половина. Тук няма тълпи, няма опашки, няма билетни каси.

Брегът на Тополовец и равнината наоколо

Река Тополовец държи Акациево живо и криволичи бавно през низината към Дунав по на север, а покрай нея селото е намерило мястото си още преди столетия. Бреговете ѝ са обрасли с върби и тополи, които крият хладна сянка през лятото, а в по-сухите седмици водата става кротка и прозрачна, та чак подканя да се поседне и да не се прави нищо.

Реката дава на това място и нещо повече от вода. Тя носи цял един живот. В крайбрежната тръстика крякат жаби, над спокойните вирове прелитат водни кончета, а нощем щурците подхващат своите неуморни хорове в тръстиката. За любителя на птиците заблатените крайречни ивици на цялата Видинска низина са изненадващо щедри през пролетта и есента, когато прелетът минава по дунавския коридор. Носите ли бинокъл? Отделете един спокоен час край водата и ще се изненадате колко много се случва в привидно празното поле.

Равнината тук има свой собствен характер и не впечатлява с височини и пропасти, а с шир, с дълги отворени хоризонти и с онова усещане за простор, което планинецът рядко познава. Сутрин над нивите се вдига лека мъгла, а привечер светлината ляга меко върху стърнищата. Това е пейзаж за бавно гледане.

Землището е дребно и обработваемо и поколения наред е хранило хората тук с обикновения си земеделски поминък, а тишината, която мнозина градски жители днес плащат скъпо, тук идва безплатно с всяка изгряла сутрин. Между нивите се срещат стари синори, единични дървета сред откритото поле и тесни черни пътища, по които почти не минава кола.

Храмът „Света Петка“ и Петковден

Сърцето на всяко северозападно село е църквата и Акациево не прави никакво изключение, защото местният храм е посветен на Света Петка, една от най-обичаните светици в българския народен календар и закрилница на дома и на пътниците. На Петковден в края на октомври селото отбелязва своя голям празник, и тогава тихите улици се оживяват от завърнали се близки, от мирис на печено и от онази стара домашна топлина, която само малките места умеят да създадат.

Ако дойдете именно по това време, ще видите Акациево в най-искрения му вид. Не нагласено за туристи, а такова, каквото е за хората му.

Селският събор в северозападните села не е представление, а жива и неподправена традиция, и тъкмо затова си струва да го уловите, докато още го има. Камбаната бие, дворът пред църквата бавно се пълни, а покрай трапезите се разказват истории, които никой пътеводител не побира между кориците си.

Споменът за старата феодална кула

Малцина посетители знаят, че край селото някога се е издигала стара отбранителна кула от времето на османското владичество, чиято долна част била каменна, със стеснени отвори за защита, а горните етажи служели за обитаване под наблюдателна кулка с поглед над равнината. Днес от нея е останал по-скоро спомен, отколкото камък, и все пак самото знание за изчезналата постройка придава на тихото поле неочаквана историческа дълбочина.

Минавайки по пътя, неволно си представяте как някога оттук са следели кой идва откъм реката и как животът е текъл под сянката на този каменен пост, плащайки своя десятък. Тъкмо такива дребни нишки правят разходката из едно малко село по-богата, отколкото изглежда на пръв поглед.

Не е нужно да има музей и табела. Достатъчно е да знаете накъде да гледате, защото Северозападна България е пълна с подобни тихи следи от историята, които чакат любопитния пътник да ги забележи и да им върне за миг живота.

От Раяновци до днешното име

Името Акациево е сравнително ново и заменя по-старото Раяновци едва през есента на хиляда деветстотин и шестдесета година, в средата на двадесети век. Промяната е част от голямата вълна преименувания, заляла българските села по онова време, и днес старото име живее главно в спомените на най-възрастните жители.

Историята на Акациево е историята на типичното северозападно село в умален вид, защото преди близо век тук са живели почти четиристотин души, докато днес постоянните жители са едва около осемдесет на брой. Това е разказ, който се повтаря в десетки села от региона. В сухите цифри се чете цяла епоха.

Голямото обезлюдяване след средата на миналия век отнесе младите към градовете и заводите и остави в селата предимно възрастните стопани с техните спомени, но мнозина не късат връзката съвсем и се връщат за празниците, за гробищата на предците и за двора на родната къща. Затова Акациево не е изоставено село, а по-скоро притихнало. То диша бавно, но диша.

Видин наблизо и какво още да обходите

Голямото предимство на Акациево е близостта до областния център, защото съвсем наблизо е Видин с едни от най-впечатляващите забележителности на Северозапада, сред които изпъкват крепостта „Баба Вида“ на дунавския бряг, дългата крайречна алея и спокойният ритъм на пограничния град. Така тихото село се превръща в чудесна отправна точка за по-широко обхождане на целия регион.

Има логика да обърнете обичайната сметка наопаки. Повечето пътници отсядат в големия град и мечтаят за малко тишина, а вие можете да отседнете в тишината и да слизате в града само когато ви се прииска. Разликата изглежда дребна, но променя цялото пътуване, защото денят сред паметниците на Видин става свободен избор, а не задължение.

Оттук пътищата водят и към други любопитни места из целия Северозапад, защото на юг е Враца с величествения си Враченски балкан, а към изток се нижат селищата по Дунав, сред които и Козлодуй, мястото на героичния подвиг на Христо Ботев. Който има повече дни, може да продължи към Бяла Слатина и да усети по-добре пулса на цялата област.

Да го кажем направо. Акациево няма да ви впечатли с подредени експозиции и входни билети, но предлага друго, което все по-трудно се намира, а именно истинско и неподправено усещане за място. Тук нищо не е нагласено за снимка и нищо не е измислено за туриста, и точно затова, ако дойдете с отворени очи, ще си тръгнете с по-силни спомени, отколкото очаквате.