Бориловец

Бориловец е малко село в най-западния край на Видинско, опряло почти до границата със Сърбия. Ако търсите място, където да чуете собствените си стъпки по черния път и нищо повече, тук ще го намерите. Селото лежи на хълмиста земя в община Бойница, на около десет километра северозападно от общинския център и на тридесет и седем от Видин, а до София оттук са цели двеста и тридесет километра. Това е краят на България в буквалния смисъл, последните български къщи преди да започне чуждата земя, и точно тази крайност му дава особената тишина, която не се среща никъде по натоварените маршрути. Бориловец не се рекламира и не очаква тълпи, ала именно затова си заслужава да го потърсите.

Последното българско село преди границата

Има нещо много специфично в усещането да се стои на ръба на държавата, и в Бориловец то се усеща съвсем физически. Землището на селото опира до самата българо-сръбска граница и това определя целия му характер още от пръв поглед. Тук не минават транзитни потоци, няма разклони към някоя по-голяма дестинация, няма случайни хора, които да са се отбили по пътя за някъде другаде. Който дойде в Бориловец, е дошъл нарочно, и това променя цялото изживяване.

Релефът е хълмист, без драматични височини. Надморската височина се движи между двеста и триста метра, тъй че това не е планинско село, а селище на меки баири и широки склонове, типични за Северозападна България. Землището обхваща малко над десет квадратни километра и в тях се събира всичко, което Бориловец представлява: ниви, гори, реката и шепа къщи, прихлупени една до друга. Гледките не са грандиозни, ала са честни, с онази северозападна меланхолия, която остава в паметта по-дълго от ефектните панорами. Напролет баирите се покриват със зеленина и диви цветя, лятото ги изпича до златисто, а наесен мъглите се спускат ниско над нивите и придават на цялата околност приглушен, почти черно-бял вид. Всеки сезон тук има свое лице и нито един не бърза да угоди на туриста.

Тази гранична позиция го прави и едно от най-уединените места във Видинско. Спокойствието тук не е реклама, а просто факт. Вечер не свети нищо отвъд оградите, нощта пада плътно и звездите се виждат така, както в малко други краища на страната. За пътника, свикнал с шума на града, първите часове са странни, почти неловки, а после стават най-ценното от целия престой. Тук времето тече по друг часовник и тъкмо това е, което хората идват да намерят.

Бойнишка река и тръстиките за рибарите

Покрай селото минава Бойнишка река, един от трите потока, които напояват цялата община Бойница заедно с Раброванска и Тополовска река. Не е голяма река и не вдига шум, но именно тя привлича хората, които си носят въдиците чак дотук. Тихите ѝ участъци, обрасли с върба и тръстика, са любимо място на рибарите от Видинско, които идват за спокойния улов и за самотата край водата. Тук рядко ще срещнете повече от двама-трима души на брега, а в делничните дни обикновено сте сами с реката и с птиците.

Реката е и причината пейзажът наоколо да е по-зелен, отколкото очаквате за този сух северозападен край. По бреговете ѝ се събира живот, излитат птици, шумоли тръстика, а в ранните утрини над водата стои лека мъгла. За онзи, който обича бавния, съзерцателен туризъм, ден край Бойнишка река струва повече от десетки набързо отметнати забележителности. Тук никой не бърза за никъде, а въдицата е по-скоро повод да се поседи, отколкото състезание за улов.

Влашкият дух и говорът на Бориловец

Бориловец е предимно влашко село и това не е просто статистическа подробност, а сърцевината на неговата идентичност. Влашкото население на Северозападна България пази свой говор, своя кухня и свои обичаи, които се различават от тези в съседните български села, и в Бориловец това наследство още се чува по дворовете и из празниците. Влахът от Видинско е човек на земята и на реката, скъперник на думи, но щедър на гостоприемство, и точно това усеща пътникът, който се отбие за повече от час.

Влашкият говор тук върви успоредно с българския и по-старите хора лесно превключват от единия на другия посред изречение. Кухнята носи същия двоен корен, с тежки зимни ястия, домашна ракия и хляб, печен по стария начин в зидана пещ. Който се заслуша и поразпита, ще усети, че попада на жив пласт от културата на този край, какъвто рядко се вижда в по-туристическите места. Тук автентичността не е поднесена за пред гости, а просто е начинът, по който се живее.

Населението обаче е малко и застаряващо. Към последните преброявания в селото живеят около сто и четиридесет души, а зимата ги прави още по-малко. Това е село, което живее тихо своя залез, и точно затова всяка среща тук има тежест. Разговорът на пейката пред някоя къща може да ви разкаже повече за Видинско, отколкото десет пътеводителя, защото идва от хора, които помнят селото пълно и шумно. Влезте в разговор, ако ви заговорят, защото такива истории не се записват никъде другаде. Тук всяка изоставена къща има име и стопанин, всяка нива помни кой я е орал, а старите хора пазят имената на хора и места, които иначе биха се изгубили завинаги.

Паметникът на доброволеца от Балканската война

Малкото село си има и своя страница в голямата история. При избухването на Балканската война през 1912 година един човек от Бориловец тръгва доброволец в Македоно-одринското опълчение. За толкова малко селище това е немалко, а паметта за загиналите в онези войни се пази и до днес с паметен знак, край който минавате, ако спрете в селото. Спрете и вие за минута, защото зад тази скромна плоча стои съдбата на цяло поколение от граничния край. По онова време селата от Видинско дават синовете си за делото на освобождението на Македония и Одринско, а Бориловец, колкото и да е малък, не остава настрана от тази вълна.

По-новата история на Бориловец носи и тежките следи на двадесети век. През март 1951 година, по време на така наречените Кулски събития, създаденото малко по-рано Трудово кооперативно земеделско стопанство е разтурено, преди властите принудително да го възстановят. Това е историята на целия Северозапад в умален вид: ръбът на държавата винаги е плащал най-скъпо за големите промени, а Бориловец е бил една от точките, където напрежението е кипнало. Тази памет още живее в по-старите хора и придава на тихото село неочаквана дълбочина.

Бойница, Рабровският скален манастир и водопадът наблизо

Самият Бориловец е тих и скромен, но е добра отправна точка към забележителностите на цялата община. На път към съседното село Раброво се крие скален манастир, издълбан в камъка, който носи духа на средновековния Северозапад. В общинския център Бойница пък личат останките от римската крепост Печино кале, свидетелство, че по тези баири се е живяло още в древността и че граничната земя винаги е била важна. Камъните ѝ са обрасли, но контурът се чете, а тишината наоколо прави разходката до тях почти усамотено поклонение пред отминалите векове. Малцина туристи стигат дотук и тъкмо това е чарът: имате цялата древност на разположение, без огради, без табели, без билети.

Малко по-нататък, на границата между общините Бойница и Кула, шуми водопад, който си заслужава отбиването, особено напролет, когато водата е най-пълна. А за по-широкото пътуване из този край Бориловец е само началото. Оттук пътят естествено води към Видин с неговата крепост Баба Вида на Дунава, към скалните чудеса и крепостта на Белоградчик, а малко по на изток, към съседното Димово и оттам към сърцето на Монтана.

Точно тази свързаност прави Бориловец интересен. Сам по себе си той е едно тихо влашко село, но като част от пътешествие из Северозападна България става ценна спирка, в която да усетите автентичния, неподправен живот на граничния край, преди да продължите към по-известните имена. Който обича да открива неоткритото и да се отбива там, където другите подминават, ще запомни Бориловец именно с тази честна, ненатрапчива тишина и с усещането, че е стигнал докрай, до самия ръб на България.