Сардиния

Сардиния е италиански остров в западната част на Средиземно море, с площ около 24 000 квадратни километра. Населението му наближава 1,6 милиона души, а административен център е Каляри. Бреговата линия се проточва над 1800 километра и обгражда планинска вътрешност, прорязана от хилядолетна каменна архитектура.

Такива каменни строежи не се срещат другаде в Европа, затова островът оставя усещането, че живее по своя собствена мярка. Тук тюркоазената вода опира до гладък гранит, а само на няколко километра навътре започват пасища с овце и древни кули.

Сардиния е автономен регион със собствен език, сардински, доста различен от книжовния италиански, и попада сред малкото сини зони на планетата, където мъжете нерядко достигат до сто години.

Изумруденият бряг и розовият гранит

Коста Смералда, тоест Изумруденият бряг, заема около 20 километра от североизточното крайбрежие на острова, в провинция Сасари. Курортът израства през 60-те години на миналия век по идея на принц Карим Ага Хан IV, който вижда потенциал в дивото каменисто крайбрежие. Той обединява група инвеститори и налага строги архитектурни правила, които задължават сградите да остават ниски, землисти на цвят и вписани в скалите. Така някогашното пусто крайбрежие за десетилетие се превръща в един от най-търсените луксозни адреси на Средиземноморието.

Сърцето на района е Порто Черво, малко селище, израснало около добре защитен залив. То е и едно от най-скъпите пристанища за яхти в цяло Средиземноморие, където лъскавите корпуси се нижат борд до борд. Заливите Капричоли, Лисция Руя и Спиаджа дел Принчипе редуват бял пясък с розови гранитни блокове, изгладени от вятъра и солта. На запад картината се сменя рязко.

Около Стинтино се ширва плажът Ла Пелоза, чиято вода рядко стига над кръста дори на десетки метри навътре, а пред него стои арагонска кула от шестнадесети век. Цветовете тук напомнят на онези край съседна Корсика, отделена едва от тесен проток. Островът отстои само на дванадесет морски мили оттатък протока Бонифацио, един от най-коварните за моряците в Средиземно море. Заради тази близост двата бряга често се споменават заедно, макар характерите им да се различават осезаемо.

Кога да пътуваме и какъв климат ни очаква

Сардиния има подчертано средиземноморски климат с дълго сухо лято и мека влажна зима. Морският сезон се отваря през май, когато водата вече е приятна, а въздухът рядко натежава от изнурителна жега. Юли и август са най-натоварените месеци.

Тогава плажовете около Коста Смералда и Ла Пелоза се пълнят, а цените на нощувките се покачват чувствително. Който търси спокойствие, печели най-много през юни и септември.

Морето е още топло, тълпите оредяват, а меката светлина омекотява цветовете на скалите.

Характерен за острова е мистралът, силен северозападен вятър, който носи прохлада в жегата и радва сърфистите по западния бряг. През пролетта вътрешността се покрива с диви цветя и цъфнал храсталак, а есента носи гъби, кестени и началото на гроздобера.

Зимата остава тиха и зелена, а селата във вътрешността текат по свой ритъм през цялата година, подходящи за спокойни разходки из старите градове.

Нурагите и обектът Су Нуракси

Сардиния пази над седем хиляди нураги. Това са конусовидни каменни кули без хоросан, изградени през бронзовата епоха между 1800 и 1100 година преди новата ера. Създава ги така наречената нурагска цивилизация. Кулите са визитната картичка на острова и нямат точен аналог в останалата част на Средиземноморието.

Най-известният комплекс е Су Нуракси ди Барумини в провинция Южна Сардиния, вписан в списъка на ЮНЕСКО за световно наследство през 1997 година. Централната кула е достигала около осемнадесет метра, а около нея се е разраснало селище от концентрични стени и кръгли жилища. Археолозите смятат, че кулите са служели за наблюдение, отбрана и съхранение на храна, което нарежда местните майстори сред най-добрите строители на своето време. Подобен интерес към древните цивилизации буди и Крит с минойските си дворци.

Планината Дженаргенту и връх Пунта Ла Мармора

Във вътрешността се издига масивът Дженаргенту. Най-високият му връх Пунта Ла Мармора достига 1834 метра и е най-високата точка на цяла Сардиния.

Името на масива идва от израз, който значи „сребърна врата”.

Прозвището напомня за снега, който покрива билото през зимата. Регионът наоколо, наречен Барбаджа, остава най-затвореният и автентичен дял на острова.

Тук са селата Орголо, прочуто с десетки стенописи по фасадите, и Мамояда, чийто карнавал с дървени маски „мамутонес” се провежда около празника на свети Антоний през януари.

От подножието на планината тръгват пътеки към варовиковия залив Кала Луна. До него се стига само по вода или след дълъг пешеходен преход.

Любителите на високите върхове често сравняват изкачването тук с по-достъпните билата на Родос.

Кухнята: пекорино, пане карасау и поркеду

Сардинската трапеза стъпва върху овцевъдството, изхранвало острова от хилядолетия. Затова сиренето и месото остават нейната основа и се появяват в безброй местни специалитети. Емблематично е твърдото сирене пекорино сардо, признато със защитено наименование за произход.

По-соленият му събрат пекорино романо също се произвежда основно тук, въпреки че носи името на далечния Рим, където зрее от векове. Пане карасау е тънък като хартия печен хляб, който се пази с месеци и някога е изхранвал овчарите при дълги преходи. Заради звука при чупене го наричат „музикална хартия”. Прочуто е и поркеду, тоест младо прасенце, печено бавно на жар от ароматни миртови клонки, чийто дим напоява месото с горски аромат.

За десерт се поднасят себадас, пържени тестени възглавнички с прясно сирене и горчив мед от арбутус. Виненото канонау и подсиленото вернача ди Орестано допълват трапезата, а настърганата боттарга, изсушен хайвер от кефал, се поръсва върху прясна паста. Менюто се променя от крайбрежие към планина, но навсякъде залага на местни продукти и стари рецепти.

Тази селска самобитност отличава острова от градската гастрономия на Барселона. Различава го и от трапезата на материковата Италия.

И до днес много семейства държат ястията си почти непроменени от поколения, без оглед на модата.

Каляри и южният бряг

Каляри е столицата и най-голям град на острова.

Той е разположен амфитеатрално над залива на Ангелите. Старият квартал Кастело е обграден с пизански стени от тринадесети век, а от терасата Басционе ди Сан Реми погледът обхваща пристанището и солниците.

В тези солници и в близката лагуна Молентарджус гнездят хиляди розови фламинго.

Птиците са се превърнали в неофициален символ на града и се наблюдават целогодишно от орнитолози и фотографи. На няколко километра южно се простира дългият осем километра плаж Поето, любимото градско крайбрежие, до което се стига с автобус направо от центъра. Оттук тръгват и фериботите към съседните острови и към континента.

Близостта до големите средиземноморски курорти прави Сардиния удобна спирка в по-дълго пътуване, което може да включи и Малта или Кипър.

Как се стига до Сардиния

До острова се пътува по въздух и по вода. И двата начина са добре развити заради силния летен поток от посетители.

Трите международни летища са в Каляри на юг, Олбия на североизток и Алгеро на северозапад.

През топлите месеци десетки авиокомпании свързват тези летища с големите европейски градове. Вътрешните връзки с континентална Италия се изпълняват целогодишно.

По вода островът се достига с фериботи от пристанищата на Генуа, Чивитавекия, Ливорно и Неапол, а по-кратки маршрути тръгват от съседна Корсика през протока Бонифацио.

Корабите превозват и автомобили, което прави колата удобен спътник за обикаляне. Разстоянията между плажовете и планинските села често минават през тесни и криволичещи пътища.

Обществен транспорт също има, но разписанията във вътрешността са редки, затова мнозина наемат превозно средство още на пристанището или на летището.

Алгеро и каталунската следа

В северозападния ъгъл стои Алгеро, град със собствен диалект на каталунски. Наследен е от четиринадесети век, когато арагонската корона населва крепостта със заселници от Каталония, чийто говор се запазва тук през вековете. Местните и до днес наричат града Л’Алгер. Уличните табели често носят два надписа, на италиански и на местното наречие.

Старият град е обграден със златисти крепостни стени и кули, надвиснали право над морето, от които погледът се губи към хоризонта. Вечер по тях се разхождат и местни, и гости, докато слънцето пада в морето. Заради цвета на скалите крайбрежието на север е наречено Ривиера дел Корало, тоест Коралов бряг.

Водите тук са едни от малкото в Средиземноморието, където още се вади червен корал, ценен от бижутерите от Античността насам. На няколко километра западно се намира нос Капо Качия със стръмни варовикови стени. Скалите се спускат отвесно към морето и подслоняват колонии морски птици. Под тях зейва пещерата Гротта ди Нетуно с подземно солено езеро, скрито дълбоко в недрата на носа.

До нея води каменна стълба от 654 стъпала, изсечена в скалата, или редовна лодка от пристанището на града. Гледката от ръба към открития залив остава сред най-впечатляващите по целия западен бряг на острова, особено при залез.

Защо Сардиния остава различна

Сардиния не прилича на представата за типичен средиземноморски курорт и точно това я прави запомняща се. Островът държи на своя език, на каменните си кули и на бавния ритъм на селата, дори когато по крайбрежието кипи лятна суета. Историята тук не е музеен експонат, а част от живото всекидневие на острова. Нурагите стоят разпръснати сред пасищата, а старите занаяти още се предават от поколение на поколение.

Дългата брегова линия предлага и оживени плажове, и скрити заливи, до които се стига единствено по вода или пеша, а вътрешността пази вкусове и обичаи, почти изчезнали другаде в Европа. Който търси повече от плаж и чадър, открива на острова отделен свят, способен да засити и любопитството към древността, и желанието за истинска почивка край морето, и затова мнозина се връщат отново.